Ловецът на хвърчила
- Автор: Хосейни Халед
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловецът на хвърчила». Краткое содержание книги:
Кабул през 70-те години на XX в.
Дванайсетгодишният Амир, останал сирак при раждането си, жадува за одобрението на своя суров баща и се надява да го получи, като спечели прочутия градски турнир — бой с хвърчила. За да е пълен триумфът му, Амир трябва да занесе у дома последното прекършено от него хвърчило. Приятелят му Хасан, син на слугата в техния дом, е най-добрият ловец на хвърчила. Амир побеждава, но никой не подозира каква цена трябва да платят и двамата, единият — жертва на жестоко насилие, другият — безмълвен наблюдател, чието малодушие ще го измъчва и ожесточава.
Калифорния през 2001 г.
Амир е известен писател, женен е, и макар да описва родината си в своите романи, не я е виждал вече четвърт век. Но един телефонен разговор става причина да се върне там и да потърси онова, което не може да му даде Новият свят — изкуплението.
Той се върна на другата сутрин. Изглеждаше грохнал от умора, сякаш не бе спал цяла нощ. Хвана ръката на Санобар и й каза, че може да плаче, ако иска, но вече няма защо, вече е у дома, при семейството си. Докосна белезите по лицето й, сетне погали косата й.
Хасан и Фарзана се грижиха за нея, докато оздравя. Хранеха я, перяха дрехите й. Аз я настаних в една от стаите за гости на горния етаж. Понякога поглеждах през прозореца към двора и виждах как Хасан и майка му, коленичили един до друг, берат домати или подрязват розов храст и разговарят. Сигурно си наваксваха за изгубените години. Доколкото знам, той нито веднъж не я попита къде е била или защо е избягала, а и тя не пожела да му разкаже. Навярно е по-добре някои истории да останат неизказани.
Санобар помогна при раждането на сина на Хасан през зимата на 1990 г. Още нямаше сняг, но зимните ветрове фучаха из двора, превиваха цветята и подмятаха сухи листа. Помня как Санобар излезе от къщичката, прегърнала внука си, увит във вълнено одеяло. Стоеше усмихната и щастлива под навъсеното сиво небе, по бузите й се стичаха сълзи, пронизващият леден вятър развяваше косата й, а тя стискаше бебето тъй, сякаш не искаше никога да го пусне. Не и този път. Накрая го даде на Хасан, а той го подаде на мен и аз запях молитвата в ухото на новороденото момченце.
Нарекоха го Сухраб, на любимия герой на Хасан от „Шах-наме“, както знаеш, Амир джан. Беше красиво момченце, сладко като захар, и имаше същия нрав като баща си. Да беше видял Санобар с бебето, Амир джан. То стана център на нейното съществуване. Шиеше му дрешки, правеше му играчки от парчета дърво, парцали и суха трева. Когато бебето хвана треска, тя не спа цяла нощ и три дни нищо не хапна. Още преди да навърши две годинки, Сухраб вече я наричаше саса. Двамата бяха неразделни.
Тя доживя до четвъртата му година, сетне една сутрин просто не се събуди. Изглеждаше спокойна и умиротворена, сякаш вече нямаше нищо против смъртта. Погребахме я в гробището на хълма до нара и аз изрекох молитва за нея. Хасан понесе тежко загубата, но още по-зле я понесе малкият Сухраб. Непрекъснато обикаляше къщата да търси саса, но нали знаеш какви са децата, лесно забравят.
По това време — трябва да е било през 1995 г. — шоравите отдавна бяха победени и прогонени, а Кабул принадлежеше на Масуд, Рабани и муджахидините. Въоръжените схватки между отделните фракции бяха жестоки и никой не знаеше дали ще доживее до вечерта. Ушите ни свикнаха със свистенето на снаряди и грохота на престрелките, очите ни свикнаха да виждат как хората вадят трупове изпод развалините. През онези дни, Амир джан, Кабул беше истинско въплъщение на пословичния израз „ад на земята“. Аллах обаче се смили над нас. Нападенията срещу Уазир Акбар хан бяха по-редки, тъй че не страдахме толкова, колкото някои други квартали.
През онези дни, когато ракетният обстрел поотслабнеше и стрелбата се разредеше, Хасан водеше Сухраб в зоологическата градина да види лъва Марджан, или на кино. Учеше го да стреля с прашка и когато навърши осем години, Сухраб стана безпогрешен. От терасата можеше да уличи шишарка, сложена върху кофа в средата на двора. Хасан го научи да чете и пише — синът му нямаше да порасне неграмотен като него. Много се привързах към това момченце — бях го видял да прохожда, чух го да произнася първата си дума. Купувах му детски книжки от книжарницата до Синема Парк — по-късно унищожиха и нея — и Сухраб ги изчиташе тъй бързо, че не успявах да му насмогна. Напомняше ми за теб. Като малък и ти много обичаше да четеш. Вечер му четях приказки, задавах му гатанки, учех го на фокуси с карти. Ужасно ми липсва.
През зимата Хасан водеше сина си да пуска хвърчила. Вече нямаше толкова състезания както някога — никой не смееше да остане навън задълго, — но от време на време все още имаше по някой турнир. Хасан вдигаше Сухраб на раменете си и двамата търчаха по улиците да ловят хвърчила, понякога им се налагаше да ги свалят и от дърветата. Помниш ли, Амир джан, колко добър ловец на хвърчила беше Хасан? Такъв си остана. В края на зимата Хасан и Сухраб окачаха всички уловени хвърчила по стените на коридора. Сякаш правеха картинна изложба.
Вече ти разказах как празнувахме, когато през 1996 г. талибаните пристигнаха и сложиха край на всекидневните сражения. Помня, че онази вечер се прибрах и заварих Хасан да слуша радиото в кухнята. Очите му бяха мрачни. Попитах го какво има, а той само поклати глава и рече:
— Сега Аллах да се смили над нас, хазарите, Рахим хан сахиб.