Ловецът на хвърчила
- Автор: Хосейни Халед
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловецът на хвърчила». Краткое содержание книги:
Кабул през 70-те години на XX в.
Дванайсетгодишният Амир, останал сирак при раждането си, жадува за одобрението на своя суров баща и се надява да го получи, като спечели прочутия градски турнир — бой с хвърчила. За да е пълен триумфът му, Амир трябва да занесе у дома последното прекършено от него хвърчило. Приятелят му Хасан, син на слугата в техния дом, е най-добрият ловец на хвърчила. Амир побеждава, но никой не подозира каква цена трябва да платят и двамата, единият — жертва на жестоко насилие, другият — безмълвен наблюдател, чието малодушие ще го измъчва и ожесточава.
Калифорния през 2001 г.
Амир е известен писател, женен е, и макар да описва родината си в своите романи, не я е виждал вече четвърт век. Но един телефонен разговор става причина да се върне там и да потърси онова, което не може да му даде Новият свят — изкуплението.
Хората в Бамиян ми казаха, че ще го открия лесно — само неговата къща имала оградена градина. Кирпиченият зид — нисък и целият на дупки — опасваше малка постройка, която всъщност не заслужаваше да се нарече и къщурка. На улицата босоноги деца гонеха с пръчки парцалива топка за тенис и всички се изблещиха, когато спрях отпред и изключих двигателя. Почуках на дървената портичка и прекрачих в двора, където нямаше почти нищо, освен леха завехнали ягоди и безплодно лимоново дръвче. В ъгъла, под сянката на една акация, имаше тандур и до него клечеше млад мъж. Човекът слагаше тесто върху широка дървена лопатка и го лепеше по вътрешните стени на тандура. Когато ме видя, той изтърва лопатката. Едва го удържах да не ми целуне ръцете.
— Дай да те погледна — казах аз.
Той се отдръпна. Беше толкова висок — дори и да се изправех на пръсти, едва стигах до брадичката му. От бамиянското слънце кожата му бе станала груба и доста по-тъмна, отколкото я помнех. Липсваха му няколко предни зъба. По брадичката му растяха редки кичури косъмчета. Но иначе имаше все същите присвити зелени очи, същия белег на устната, същото кръгло лице и същата добродушна усмивка. Ти щеше да го познаеш веднага, Амир джан. Сигурен съм.
Влязохме вътре. В ъгъла млада хазарка със светла кожа плетеше шал. Личеше си, че чака дете.
— Това е съпругата ми, Рахим хан — гордо каза Хасан. — Името й е Фарзана.
Жената беше плаха, от почтителност говореше почти шепнешком и не смееше да вдигне към мен красивите си лешникови очи. Но гледаше Хасан тъй, сякаш го виждаше седнал на трон.
— Кога очаквате детето? — попитах аз, след като се настанихме в кирпичената стаичка. Вътре нямаше нищо освен протрит килим, няколко паници, два дюшека и фенер.
— Ако е рекъл Аллах, тази зима — каза Хасан. — Моля се за момче, та да носи името на баща ми.
— Като стана дума за Али, къде е той?
Хасан сведе очи. Каза ми, че Али и братовчед му — чиято била тази къща — загинали преди две години от противопехотна мина в покрайнините на Бамиян. Противопехотна мина. Има ли по-афганистански начин да умреш, Амир джан? И макар да звучи налудничаво, бях твърдо уверен, че именно десният крак на Али — осакатеният от детски паралич крак — най-сетне го е подвел и е стъпил върху онази мина. Дълбоко се наскърбих, като чух за смъртта му. Както знаеш, аз и баща ти израснахме заедно, а Али беше с него, откакто се помня. Бяхме съвсем малки, когато Али се разболя от детски паралич и едва не умря. Баща ти по цял ден обикаляше около къщата и плачеше.
Фарзана ни приготви шорва с боб, ряпа и картофи. Измихме си ръцете и седнахме да обядваме. Топяхме в шорвата топъл наан — от месеци не бях хапвал нещо тъй вкусно. Тогава помолих Хасан да дойде в Кабул при мен. Разказах му за къщата и че не мога вече сам да се грижа за нея. Обещах, че ще му плащам добре и че двамата с жена му ще се настанят удобно. Те се спогледаха, но не казаха нищо. По-късно, след като си измихме ръцете и Фарзана ни поднесе грозде, Хасан каза, че сега селото е негов дом; двамата с Фарзана си били уредили живота там.
— А Бамиян е толкова близо. Познаваме тамошните хора. Прости ми, Рахим хан. Моля те да ни разбереш.
— Естествено — казах аз. — Няма за какво да се извиняваш. Разбирам те.
По някое време, докато пиехме чай, Хасан попита за теб. Казах му, че си в Америка, но не знам почти нищо друго. Хасан имаше толкова много въпроси. Женен ли си? Имаш ли деца? Колко си висок? Още ли обичаш да пускаш хвърчила и да ходиш на кино? Щастлив ли си? Каза, че в Бамиян се сприятелил с един стар учител по фарси, който го научил да чете и пише. Ако напише писмо, ще ти го изпратя ли? И дали смятам, че ще му отговориш? Казах му каквото бях чувал за теб в оскъдните телефонни разговори с баща ти, но най-често не знаех какво да отговоря. После той попита за баща ти. Когато му казах, Хасан зарови лице в шепите си и се разрида. Плака като дете до края на вечерта.
Двамата настояха да нощувам при тях. Фарзана ми приготви постелката и остави чаша кладенчова вода за в случай, че ожаднея. През цялата нощ я чувах как шепне на Хасан, чувах и неговите ридания.
На сутринта Хасан ми каза, че двамата с Фарзана са решили да дойдат с мен в Кабул.
— Не биваше да идвам — казах аз. — Ти беше прав, Хасан джан. Тук имаш свой живот. Беше нахално от моя страна да се появя изневиделица и да те карам да зарежеш всичко. Не ти, а аз трябва да моля за прошка.