Ловецът на хвърчила
- Автор: Хосейни Халед
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловецът на хвърчила». Краткое содержание книги:
Кабул през 70-те години на XX в.
Дванайсетгодишният Амир, останал сирак при раждането си, жадува за одобрението на своя суров баща и се надява да го получи, като спечели прочутия градски турнир — бой с хвърчила. За да е пълен триумфът му, Амир трябва да занесе у дома последното прекършено от него хвърчило. Приятелят му Хасан, син на слугата в техния дом, е най-добрият ловец на хвърчила. Амир побеждава, но никой не подозира каква цена трябва да платят и двамата, единият — жертва на жестоко насилие, другият — безмълвен наблюдател, чието малодушие ще го измъчва и ожесточава.
Калифорния през 2001 г.
Амир е известен писател, женен е, и макар да описва родината си в своите романи, не я е виждал вече четвърт век. Но един телефонен разговор става причина да се върне там и да потърси онова, което не може да му даде Новият свят — изкуплението.
И с тия думи се втурнах навън.
18
Залязващото слънце обливаше небосвода с лилави и червени петна. Отдалечавах се от сградата, където живееше Рахим хан, по тесните, многолюдни улички. Шумната главна улица сред лабиринт от пресечки беше претъпкана с пешеходци, велосипеди и рикши. По ъглите висяха реклами на кока-кола и цигари; на афишите за индийски филми знойни красавици танцуваха с красиви смугли мъже сред ливади с разцъфнали цветя.
Влязох в малка, опушена чайна и си поръчах чаша чай. Килнах назад сгъваемия стол и разтърках лице. Чувството, че се свличам към пропаст, постепенно отминаваше. Но на негово място идваше друго — сега бях като човек, който се събужда в собствения си дом и открива, че всички мебели са разместени и всичко, до най-дребната позната подробност, изглежда чуждо. Напълно объркан, той се мъчи да прецени отново своето обкръжение, да се ориентира.
Как съм могъл да бъда толкова сляп? Всички признаци са били пред очите ми през цялото време; сега те ме връхлитаха като лавина. Баба нае доктор Кумар да оперира заешката устна на Хасан. Баба никога не пропускаше рождените му дни. Спомних си деня, когато садяхме лалета и аз го попитах мислил ли е някога да наеме нови слуги. Хасан няма да ходи никъде, кресна той. Остава тук, при нас, където му е мястото. Това е негов дом и ние сме неговото семейство. И заплака със сълзи, когато Али съобщи, че двамата с Хасан ни напускат.
Келнерът сложи пред мен чаша чай. Там, където краката на сгъваемата маса се кръстосваха, имаше кръг от бронзови топчета колкото лешници. Едното се беше развинтило. Приведох се и го завинтих. Как исках и моят живот да може да се поправи тъй лесно. Отпих глътка от най-черния чай, който бях пил от години насам, и се помъчих да мисля за Сорая, за генерала и хала Джамила, за романа, който трябваше да довърша. Мъчех се да гледам трескавото движение по улицата, хората, влизащи и излизащи от тесните магазинчета. Мъчех се да слушам музиката, звучаща от транзистора на съседната маса. Да се вкопча в каквото и да било. Но непрестанно виждах как вечерта след моето дипломиране баба, лъхащ на бира, седи във форда, който ми бе подарил и казва: Как бих искал и Хасан да е с нас сега.
Как бе могъл да ме лъже през всичките тия години? Как бе лъгал Хасан? Та нали когато бях малък, той ме взе в скута си, погледна ме право в очите и каза: Има само един грях. И това е кражбата… Когато казваш лъжа, крадеш правото на другия да знае истината. Нали това бяха собствените му думи? А сега, петнайсет години след като го погребах, научавах, че е бил крадец. И то от най-лошите, защото бе откраднал нещо свещено: от мен — правото да знам, че имам брат, от Хасан — истинската му същност, а от Али — неговата чест. Неговият нанг. Неговият намос.
Въпросите продължаваха да се сипят. Как баба е намерил сили да погледне Али в очите? Как Али е живял в онзи дом ден след ден, знаейки, че е бил опозорен от господаря си по най-страшния начин за един афганец? И как да обединя този нов образ на баба с другия, запечатан в мен тъй отдавна, докато куцаше с кафявия си костюм към дома на семейство Тахери, за да поиска ръката на Сорая?
Ето още едно клише, което моят преподавател по творческо писане би отхвърлил с презрение: какъвто бащата, такъв и синът. Но беше вярно, нали? Оказваше се, че двамата с баба си приличаме повече, отколкото бях подозирал. И двамата бяхме предали хората, които биха се жертвали за нас. И тогава осъзнах още нещо: Рахим хан ме бе призовал не само заради собствените ми грехове, но и заради тези на баба.
Рахим хан казваше, че винаги съм бил твърде строг към себе си. Но се питах… Вярно, не аз бях накарал Али да стъпи върху мината и не аз бях довел талибаните да застрелят Хасан. Но аз прогоних Али и Хасан от дома им. Не бе трудно да се предположи, че нещата щяха да се развият другояче, ако не бях постъпил така. Може би баба щеше да отведе и тях в Америка. Може би Хасан щеше да има свой собствен дом, работа, семейство, живот в страна, където никой не се интересува от факта, че е хазарин, където хората дори не са чували за хазарите.
Не мога да отида в Кабул, бях казах на Рахим хан. Имам съпруга в Америка, имам дом, кариера и семейство. Но как можех да си събера багажа и да се прибера у дома, когато постъпките ми навярно бяха лишили Хасан от шанса да има всичко това?