Ловецът на хвърчила
- Автор: Хосейни Халед
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловецът на хвърчила». Краткое содержание книги:
Кабул през 70-те години на XX в.
Дванайсетгодишният Амир, останал сирак при раждането си, жадува за одобрението на своя суров баща и се надява да го получи, като спечели прочутия градски турнир — бой с хвърчила. За да е пълен триумфът му, Амир трябва да занесе у дома последното прекършено от него хвърчило. Приятелят му Хасан, син на слугата в техния дом, е най-добрият ловец на хвърчила. Амир побеждава, но никой не подозира каква цена трябва да платят и двамата, единият — жертва на жестоко насилие, другият — безмълвен наблюдател, чието малодушие ще го измъчва и ожесточава.
Калифорния през 2001 г.
Амир е известен писател, женен е, и макар да описва родината си в своите романи, не я е виждал вече четвърт век. Но един телефонен разговор става причина да се върне там и да потърси онова, което не може да му даде Новият свят — изкуплението.
— Виждам, че Америка е вляла в теб оптимизма си, който я направи велика. Много добре. Ние, афганистанците, сме меланхоличен народ, нали? Често се отдаваме на прекалено самосъжаление. Вдигаме ръце пред загубите и страданията, приемаме ги като част от живота, дори като необходимост. Зендаги мигзара, казваме ние, животът продължава. Но аз не се предавам пред съдбата, просто съм прагматичен. Посетих тук неколцина добри лекари и всички отговориха едно и също. Вярвам им. Такава е волята на Аллах.
— Всичко е в собствените ни ръце — отвърнах аз.
Рахим хан се разсмя.
— Говориш досущ като баща си. Толкова ми липсва. Но такава е волята на Аллах, Амир джан. Наистина. — Той помълча. — Освен това има и друга причина да те повикам тук. Да, исках да те видя, преди да си ида, но исках и още нещо.
— Само кажи.
— Нали знаеш, че след като си заминахте, дълги години живях в къщата на баща ти?
— Да.
— Не бях сам през цялото време. Хасан дойде да живее с мен.
— Хасан — повторих аз.
Кога бях изрекъл за последен път това име? Острите тръни на старата вина отново се впиха в мен, сякаш името на Хасан като по магия ги бе освободило да ме измъчват отново. Изведнъж въздухът в дома на Рахим хан стана твърде горещ и задушен, наситен с уличните миризми.
— Често се канех да ти пиша, да ти разкажа всичко, но не бях сигурен, че искаш да знаеш. Сбърках ли?
Не, подсказа ми истината. Да, прошепна лъжата. Избрах компромиса.
— Не знам.
Той изкашля още една кървава храчка в кърпичката. Когато наведе глава да плюе, видях по главата му язви с жълтеникави корички.
— Повиках те тук, защото имам една молба. Искам да направиш нещо за мен. Но преди това ми се ще да ти разкажа за Хасан. Разбираш ли?
— Да — прошепнах аз.
— Искам да ти разкажа за него. Да ти кажа всичко. Ще ме изслушаш ли?
Кимнах.
Тогава Рахим хан отпи глътка чай. Облегна глава на стената и заговори.
16
През 1986 г. имах много причини да замина за Хазарджат и да потърся Хасан. Най-важната, нека Аллах ми прости, бе, че се чувствах самотен. Дотогава повечето ми приятели и познати бяха убити или се преселиха в Пакистан и Иран. Вече не познавах почти никого в Кабул, където бе минал целият ми живот. Всички бяха избягали. Излизах да се разходя из Картех парван, където някога търгуваха с пъпеши, нали помниш мястото, и не виждах познато лице. Нямах кого да поздравя, нямах с кого да седна на чай, нямах с кого да си кажа две думи, само руски патрули обикаляха по улиците. Накрая престанах да слизам в града. Дните ми минаваха в къщата на баща ти, горе, в кабинета. Четях книгите на майка ти, слушах новините, гледах комунистическата пропаганда по телевизията. После извършвах намаз, готвех си нещо за ядене, пак четях, пак се молех и си лягах. На сутринта ставах, молех се и всичко започваше отначало.
А с моя артрит ставаше все по-трудно да поддържам къщата. Гърбът и коленете постоянно ме боляха — сутрин ставах и ми трябваше поне час, за да раздвижа вдървените си стави, особено през зимата. Не исках да занемаря бащината ти къща; толкова приятни мигове бяхме преживели в нея, толкова хубави спомени, Амир джан. Не беше редно — баща ти сам бе проектирал тази къща; тя означаваше толкова много за него, а и му бях обещал да се грижа за нея, когато вие двамата заминахте за Пакистан. А сега бях сам с тази голяма къща и… правех каквото можех. Опитвах се редовно да поливам дърветата, да се грижа за цветята, да поправям каквото се е повредило, но дори и тогава вече не бях млад.
И все пак сигурно щях да се справя. Поне за известно време. Но когато узнах новината за смъртта на баща ти… за пръв път почувствах ужасна самота в тази къща. Непоносима пустота.
Затова един ден налях бензин в буика и подкарах към Хазарджат. След като Али напусна дома ви, баща ти ми каза, че двамата с Хасан се преселили в някакво селце близо до Бамиян. Доколкото си спомнях, Али имаше там братовчед. Нямах представа дали Хасан още живее в селото и дали някой ще знае кой е и къде се намира. В края на краищата бяха минали десет години, откакто той и Хасан си тръгнаха. През 1986 г. Хасан трябваше вече да е зрял мъж — на двайсет и две-три. Ако още бе жив, разбира се — шоравите, дано да горят в ада заради всичко, дето сториха на народа ни, бяха убили толкова много младежи. Едва ли има смисъл да ти обяснявам.
Но с помощта на Аллах го открих там. Почти не се наложи да разпитвам — трябваше само да задам няколко въпроса в Бамиян и хората ме насочиха към неговото село. Не помня как се казваше то и дали изобщо имаше име. Но помня, че беше жарък летен ден и карах по разбит черен път, а от двете страни нямаше нищо освен прегорели храсти, бодливи дънери от дребни, криви дръвчета и суха като слама трева. Минах покрай магарешки труп, гниещ близо до пътя. После направих завой и насред голия пущинак зърнах няколко кирпичени колиби, а отвъд тях нямаше нищо друго освен необятното небе и планинските зъбери.