Ловецът на хвърчила
- Автор: Хосейни Халед
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловецът на хвърчила». Краткое содержание книги:
Кабул през 70-те години на XX в.
Дванайсетгодишният Амир, останал сирак при раждането си, жадува за одобрението на своя суров баща и се надява да го получи, като спечели прочутия градски турнир — бой с хвърчила. За да е пълен триумфът му, Амир трябва да занесе у дома последното прекършено от него хвърчило. Приятелят му Хасан, син на слугата в техния дом, е най-добрият ловец на хвърчила. Амир побеждава, но никой не подозира каква цена трябва да платят и двамата, единият — жертва на жестоко насилие, другият — безмълвен наблюдател, чието малодушие ще го измъчва и ожесточава.
Калифорния през 2001 г.
Амир е известен писател, женен е, и макар да описва родината си в своите романи, не я е виждал вече четвърт век. Но един телефонен разговор става причина да се върне там и да потърси онова, което не може да му даде Новият свят — изкуплението.
— Няма кой знае какво за зарязване, Рахим хан — каза Хасан. Очите му още бяха подпухнали и зачервени. — Ще дойдем с теб. Ще ти помагаме да се грижиш за къщата.
— Сигурен ли си?
Той кимна и наведе глава.
— Ага сахиб ми беше като втори баща… Нека Аллах му дари покой.
Събраха си вещите в няколко вързопа, които натоварихме в буика. Хасан застана на прага и вдигна Корана, а ние целунахме книгата и минахме под нея. После потеглихме за Кабул. Спомням си, че Хасан се обърна да погледне дома си за последен път.
Когато пристигнахме в Кабул, открих, че Хасан няма намерение да се настанява в къщата.
— Но всички тия стаи са празни, Хасан джан — казах аз. — Никой не живее в тях.
Той обаче не прие. Двамата с Фарзана пренесоха нещата си в къщичката отзад, където беше роден. Умолявах ги да се настанят в една от стаите за гости, но Хасан не искаше и да чуе.
— Какво ще си помисли Амир ага? — рече ми той. — Какво ще си помисли, когато се върне в Кабул след войната и открие, че съм заел мястото му в къщата?
В знак на скръб за смъртта на баща ти, през следващите четирийсет дни Хасан се обличаше само в черно.
Макар че не бях съгласен, двамата поеха цялата домакинска работа. Хасан се грижеше за цветята в градината, поливаше ги, късаше пожълтелите листа и садеше розови храсти. Боядиса стените. Измете стаите, в които никой не бе спал от години, и изми баните, където никой не се бе къпал. Сякаш подготвяше къщата за нечие завръщане. Помниш ли стената зад царевичната леха, която бе насадил баща ти, Амир джан? „Стената на болната царевица“, нали така я наричахте с Хасан? През една нощ в началото на онази есен снаряд бе срутил голяма част от нея. Хасан я възстанови със собствените си ръце, тухла по тухла, докато не остана и следа от разрушенията. Не знам какво щях да правя без него.
В късната есен Фарзана роди мъртво момиченце. Хасан целуна безжизненото лице на детето и го погреба в задния двор, близо до шипковите храсти. Покрихме малкото гробче с листа от тополите. Аз се помолих за детето. Фарзана остана през целия ден в къщичката и плака.
Отвъд зидовете бушуваше война. Но ние тримата бяхме превърнали бащиния ти дом в свое уютно пристанище. Към края на осемдесетте почнах да недовиждам, затова молех Хасан да ми чете книгите на майка ти. Сядахме долу до камината и той ми четеше Маснави или Хаям, а Фарзана готвеше в кухнята. И всяка сутрин Хасан слагаше цвете на гробчето до шипките.
В началото на 1990 година Фарзана забременя отново. Пак през същата година, една сутрин в средата на лятото, на портата почука жена, наметната с небесносиня бурка. Когато отидох да отворя, тя залиташе, сякаш едва се държеше на крака. Попитах я какво иска, но не ми отговори.
— Коя си ти? — попитах аз.
Наместо отговор тя се свлече на алеята. Извиках Хасан и той ми помогна да я пренесем в къщата. Сложихме я върху канапето и свалихме бурката й. Видяхме беззъба жена с чорлава прошарена коса и язви по ръцете. Личеше си, че не е яла от дни. Но най-страшно беше лицето й. Някой бе взел нож и… Амир джан, белезите се кръстосваха насам и натам. Единият минаваше от скулата до линията на косата и попътно не бе пощадил лявото й око. Избърсах челото й с влажна кърпа и жената отвори очи.
— Къде е Хасан? — прошепна тя.
— Тук съм — каза Хасан.
Хвана ръката й и я стисна. Здравото й око се извъртя към него.
— Дълго вървях и много път минах, за да видя дали наяве си също тъй хубав, както в сънищата ми. И наистина си такъв. Дори по-хубав. — Тя дръпна ръката му към обезобразеното си лице. — Усмихни ми се. Моля те.
Хасан се усмихна и старицата заплака.
— Ти се усмихна, когато излезе от мен, казвали ли са ти? А аз дори не те прегърнах. Аллах да ми прости, дори не те прегърнах.
Никой от нас не бе виждал Санобар, откакто избяга с трупа певци и танцьори през 1964 г., веднага след раждането на Хасан. Ти не си я виждал, Амир, но на младини тя беше вълшебно видение. Когато се усмихваше, на бузите й изникваха трапчинки, а походката й подлудяваше мъжете.
Разминеше ли се с някого на улицата, всеки, бил той мъж или жена, извръщаше глава подир нея. А сега…
Хасан пусна ръката й и се втурна навън. Изтичах след него, но той беше по-бърз. Видях го да бяга нагоре по хълма към мястото, където двамата си играехте някога, а нозете му вдигаха облаци прах. Оставих го. Седях при Санобар цял ден, докато небето стана пурпурно. После падна нощ и лунни лъчи обляха облаците, а Хасан още не се завръщаше. Санобар хленчеше, че завръщането й било грешка, може би дори по-лоша от бягството. Но аз я накарах да остане. Знаех, че Хасан ще се върне.