Ловецът на хвърчила
- Автор: Хосейни Халед
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловецът на хвърчила». Краткое содержание книги:
Кабул през 70-те години на XX в.
Дванайсетгодишният Амир, останал сирак при раждането си, жадува за одобрението на своя суров баща и се надява да го получи, като спечели прочутия градски турнир — бой с хвърчила. За да е пълен триумфът му, Амир трябва да занесе у дома последното прекършено от него хвърчило. Приятелят му Хасан, син на слугата в техния дом, е най-добрият ловец на хвърчила. Амир побеждава, но никой не подозира каква цена трябва да платят и двамата, единият — жертва на жестоко насилие, другият — безмълвен наблюдател, чието малодушие ще го измъчва и ожесточава.
Калифорния през 2001 г.
Амир е известен писател, женен е, и макар да описва родината си в своите романи, не я е виждал вече четвърт век. Но един телефонен разговор става причина да се върне там и да потърси онова, което не може да му даде Новият свят — изкуплението.
Налях му още чай. Рахим хан продължаваше да разказва. Някои от нещата вече ми бяха известни, други не. Каза ми, че както се бяха споразумели с баба, след 1981 г. той заживял в нашата къща — това го знаех. Баба „продаде“ къщата на Рахим хан малко преди да избягаме от Кабул. По онова време той смяташе, че афганистанските събития са само временно прекъсване на нашия начин на живот — дните на празненствата в къщата ни и пикниците в Пагман непременно щяха да се завърнат. Затова остави къщата на Рахим хан, да я пази, докато дойде това време.
Рахим хан ми разказа как, когато Северният съюз завзел Кабул между 1992 и 1996 г., различни фракции претендирали за отделни кабулски квартали.
— Тръгнеше ли човек от Шар-е-нау за Кертех парван да купува килим, рискуваше да го застреля снайперист или да го взриви ракета, ако изобщо успееше да мине през контролните постове. На практика ти трябваше виза, за да минеш от един квартал в друг. Тъй че хората просто се спотайваха по домовете си и се молеха следващата ракета да ги отмине.
Разказа ми и как хората пробивали дупки в стените на домовете си, за да избягнат опасните улици, и се движели през квартала от дупка на дупка. Другаде използвали подземни тунели.
— Защо не замина? — попитах аз.
— Кабул беше мой дом. И все още е. — Той се засмя. — Помниш ли улицата, която водеше от твоята къща към казармата до училището „Истиклял“?
— Да.
Оттам минаваше прекият път за училището. Спомних си онзи ден, когато двамата с Хасан тръгнахме по него и войниците го подиграваха заради майка му. По-късно Хасан се разплака в киното, а аз го прегърнах.
— Когато талибаните дойдоха и изтласкаха Северния съюз от Кабул, аз танцувах на тази улица — продължи Рахим хан. — И повярвай ми, не бях само аз. Празнуваха хората из цялата страна, кварталите Чаман и Дех-Мазанг, приветстваха талибаните по улиците, катереха се по танковете им и се снимаха с тях. Толкова им бяха омръзнали непрестанните битки, ракетите, престрелките, експлозиите, толкова им беше омръзнало да гледат как Гулбудин и неговите отряди стрелят по всичко, което се движи. Съюзът причини на Кабул повече злини, отколкото шоравите. Знаеш ли, че унищожиха сиропиталището на баща ти?
— Защо? — попитах аз. — Защо им е трябвало да унищожават сиропиталището?
Спомних си как седях зад баба в деня, когато откриха сиропиталището. Вятърът събори шапката му от каракул и всички се разсмяха, а после станаха и заръкопляскаха, когато той привърши речта си. А сега не бе останало нищо, освен поредната купчина развалини. Всички пари, които бе похарчил баба, всичките безсънни нощи, които бе прекарал, приведен над чертежите, всичките посещения на строителната площадка, за да се увери, че всяка тухла и всяка греда ще легнат на точното място…
— Не ти трябва да знаеш, Амир джан, какво беше да се ровим из останките от сиропиталището. Навсякъде имаше разкъсани детски тела…
— И когато талибаните дойдоха…
— Бяха герои — каза Рахим хан.
— Най-сетне мир.
— Да, странно нещо е надеждата. Най-сетне мир. Но на каква цена?
Жестока кашлица разтърси изпитото му тяло. Когато се изплю в кърпичката си, тя се обагри в червено. Реших, че е крайно време да престана да се чувствам като слон в стъкларски магазин и да събера малко смелост.
— Как си? — попитах аз. — Как си наистина?
— Всъщност умирам — изхъхри той.
Нов пристъп на кашлица. Още кръв по кърпичката. Рахим хан избърса устата си, попи с ръкав потта по челото си от едното хлътнало слепоочие до другото и бързо се озърна към мен. Когато кимна, разбрах, че е прочел по лицето ми следващия въпрос.
— Скоро — прошепна той.
— Още колко?
Той сви рамене. Пак се закашля.
— Едва ли ще дочакам края на лятото.
— Нека да те взема при мен. Мога да ти намеря добър лекар. Постоянно откриват нови методи за лечение. Появяват се нови лекарства и експериментални терапии, можем да те включим в някоя програма…
Сам знаех, че дрънкам глупости. Но все пак беше по-добре, отколкото да се разплача, което навярно, така или иначе, щеше да се случи.
Той се изсмя глухо, разкривайки липсващите си долни резци. По-уморен смях не бях чувал в живота си.