Спомените на една гейша
- Автор: Накамура Кихару
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомените на една гейша». Краткое содержание книги:
Жената, която идва от далечния свят на върбите и разцъфналите вишни, умее не само разказва, тя блестящо владее изкуството на недоизказаното — онова, което не е написано, а само се предусеща и създава обаянието на текста.
— Вече не им трябват рикши — смееха се кисело кулитата.
До мангала в стаята на гейшата често можеше да се види синеок полковник в подплатено копринено кимоно, което беше загърнал на обратно. Държанието му беше на господар на дома. Младите хакоя и водачи на рикши обичаха да ходят в тези къщи, защото полковниците всеки път им подаряваха по две пакетчета „Лъки Страйк“.
Гейшите, които имаха американски приятели, не винаги имаха добри познания по английски.
Една от гейшите беше любовница на фотограф от списание „Лайф“, друга се влюби в млад американски журналист, заряза професията си и заживя с него в малка къща край морето.
Тя беше една от добрите ми приятелки. Американският журналист я обичаше от цялото си сърце. Според мен беше прекрасно, че тя се отказа от професията си, за да живее с него. Интересното е, че те останаха заедно; той стана главен кореспондент, а тя беше идеалната съпруга. Тогава на гейшите, които имаха връзки с висши американски военни, се гледаше с по-голямо уважение, отколкото на онези, решили да се откажат от всичко заради един неизвестен журналист. Нали военните снабдяваха любовниците си с всичко необходимо, возеха ги в редките тогава американски коли и така нататък. Аз не изпитвах особено уважение към тези личности, нито им завиждах. Но гледах благосклонно на връзката на приятелката си, защото двамата наистина се обичаха…
По молба на Ойуми започнах да преподавам два пъти седмично разговорен английски. Курсовете се провеждаха в сградата на управлението. Преподавах по свой метод, защото знаех от личен опит, че обичайното изучаване на английски не дава добри резултати. В обикновените разговори, които щяха да водят гейшите, заучаването на сухи граматични правила беше безполезно. Разбира се, преподавах на ученичките си и основните закони на граматиката, но ги карах да учат повечето неща наизуст, като при песните.
След около шест месеца стана известно, че почти всички гейши от Шимбаши говорят английски и това улеснява общуването им с чуждестранните гости.
Младите момичета учеха учудващо бързо. Мисля, че слухът им беше школуван от рецитациите на нагаута, кийомото и токивазу. Певиците на кийомото учеха най-бързо. И до днес не знам защо.
Всяка вечер превеждах на различни банкети, а дните ми бяха заети с уроците по английски. Аз също научих много нови неща.
Новината, че съм се върнала, се разпространи бързо и когато другите чайни имаха затруднения с чуждите гости, винаги се обаждаха в „Юкимура“. Скоро от всички страни заваляха викове за помощ: „Кихару, можеш ли да дойдеш за малко при нас?“
Най-често ходех в Янагибаши и Акасака.
— Трябва да си помагаме взаимно, затова иди, но не се бави много. Съзнавам, че не мога да те задържа само за себе си — казваше собственичката на „Юкимура“. Беше прекрасно, че проявяваше разбиране. Все пак ми беше работодателка и можеше да ми забрани да работя в други чайни, а аз нямах право да протестирам. Вместо това тя ме окуражаваше да помагам във всички чайни, които имаха чужди гости и не знаеха как да си помогнат:
— Да, да, знам, чуждите гости… посещавай всички приеми, на които те канят да превеждаш. — Бях й безкрайно благодарна.
Хакоя Хан-чан, който преди войната беше работил за мен, също беше оцелял и работеше като портиер в „Юкимура“ (той приемаше резервациите на определени гейши за определени гости). Когато чуха, че Хан-чан е жив и здрав и отново работим заедно, мама и баба се зарадваха от сърце.
Всяка неделна сутрин ставах в пет, събирах в торбите мляко на прах, плодове, пушено месо, пилета, консерви и сапун (сигурно ме смятаха за търговка на черно) и заминавах на село, където ме чакаха баба, мама и детето ми. В понеделник вечер се връщах навреме за първия ангажимент. Железниците си бяха същите. Пак се прехвърлях през прозорците и пътувах на платформата.
Като си припомням миналото, виждам, че съм живяла в постоянно напрежение. В събота работех до късно през нощта, на следващата сутрин скачах в пет и тичах от Цукиджи до гара Шимабши. После пътувах почти четири часа полусмачкана между десетките пътници на платформата, а след пристигането си изминавах десет километра пеша до селото. На следващата сутрин ставах също така рано и тръгвах обратно към града. Но като виждах изражението на детето си при вида на вкусните неща, които му бях донесла, се чувствах богато възнаградена за усилията.
Синът ми растеше и се развиваше добре, но баба и мама отпадаха видимо. Това ме тревожеше. Трябваше да намеря начин да ги настаня в Токио, да заживеем всички заедно, иначе един ден щях да рухна.