Спомените на една гейша
- Автор: Накамура Кихару
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомените на една гейша». Краткое содержание книги:
Жената, която идва от далечния свят на върбите и разцъфналите вишни, умее не само разказва, тя блестящо владее изкуството на недоизказаното — онова, което не е написано, а само се предусеща и създава обаянието на текста.
За съжаление достъпът до столицата беше ограничен. Даваха разрешителни за пребиваване само на хора, които имаха абсолютно наложителна причина. Така че трябваше да продължа още известно време с този живот на „супержена“.
Заплаха за чайните
Това стана по времето на социалистическия кабинет на Катаяма. Социалистите бяха дошли на власт за първи път след създаването на партията и населението беше изненадано, но и изпълнено с големи надежди.
Най-голямо учудване събуди изборът на тридесет и девет жени депутатки. Въведеното наскоро изборно право за жените беше истинска сензация, но при вида на избраните в парламента жени — цели тридесет и девет! — цялата нация се смая. Жени народни представители!
Първият план на кабинета беше да затвори всички чайни и ресторанти. Целта им беше да спрат бързо развиващата се инфлация. В страната нямаше достатъчно храна и черният пазар беше завладял икономиката. Планът на министрите предвиждаше затваряне както на първокласните чайни, така и на най-малките сергии, които предлагаха нещо за ядене.
Един ден ми се обади Окафуко Тецуо. Помоли ме да отида колкото се може по-бързо в управлението. По онова време председател на обединението беше госпожа Шинохара Хару, бившата гейша Риежи, която беше една от най-известните гейши в периода Мейджи и в началото на Тайшо и даже беше получила орден. Заслугите й в ръководството на обединението бяха огромни. Тогава все още съществуваха общите представления на работещите гейши — танците мийако на Гийон в Киото и танците азума. След войната танците азума бяха събудени за нов живот, при което председателката въведе изискан литературен репертоар с изпълнения като „Майката на генерал Шигемото“ от Танизаки Юничиро и ангажира като режисьор писателя Фунабаши Сейичи.
Господин Окафуко беше дясната ръка на Шинохара Хару. Без него след войната Шимбаши щеше да западне.
Госпожа Шинохара ръководеше дома за гейши „Кикумура“, който приличаше на голяма буржоазна вила. Аз я наричах просто „майката от Кикумура“, тя също ме обичаше.
След войната често я посещавах със сина си. Той беше тригодишен и поемаше жадно новите впечатления. Тя го научи да рецитира едно кийомото — „Веселият монах“ (Укаре боцу). Той го схвана веднага и госпожа Шинохара му предрече блестящо бъдеще в театралния свят. Каза ми, че от момчето ще излезе добър артист, защото възприема лесно, и със сигурност ще стане звезда, ако го дам за осиновяване в някое известно артистично семейство.
Синът ми обичаше много „баба Кикумура“ и непрекъснато ме подканяше да я посетим. Едва пристигнали, той се покатерваше в скута й и тя го учеше да рецитира откъси от пиеси. Днес синът ми е държавен служител, но сигурно щеше да си избере друга професия, ако бях последвала съвета на госпожа Шинохара и го бях дала в някое семейство кабуки.
Г-н Окафуко ми обясни, че част от новоизбраните в парламента жени щели да дойдат в сградата на управлението и да участват в дискусията с местните дами. Помоли ме да присъствам и аз едва не извиках от уплаха.
Само като си помислих, че ще застана срещу първите жени-депутатки в страната — все дами с академично образование, — по гърба ми полазиха студени тръпки.
— Страх ме е от тази среща — казах на г-н Окафуко.
— Глупости! Ти си учила много, имаш и жизнен опит. Просто кажи какво мислиш, това е достатъчно — окуражи ме той. Въпреки това бяха много уплашена и треперех. Избрах най-дискретното си сиво-синкаво кимоно на бели пръски.
Макар че бях посещавала многократно сградата на управлението, този път се оглеждах трескаво.
В залата за заседания дамите вече бяха заели местата си. Чух имената Като Шизуе и Акамацу Цунеко от социалистическата и Киучи Кио от демократическата партия. Всички изказваха мненията си свободно и убедително. Според тях чайните и гейшите бяха врагове на народа. Като се обосноваваха с доста силни изрази, дамите подчертаваха, че чайните нямат право на съществуване и трябва да бъдат завинаги премахнати.
Мненията им бяха изложени във високопарни, образовани слова и аз се уплаших още повече. Надали щях да събера сили, за да кажа нещо в наша защита. Но и не можех да седя и да мълча. В крайна сметка се изправих и заговорих колебливо:
— Вие имате академично образование и по всяко време и без затруднения можете да намерите подходяща работа, за да изхранвате семействата си… — Постепенно се успокоих и гласът ми укрепна: — Но жените на простите войници и моряци, между които съм и аз, не са получили образование и като жените на Кума-Сан и Хатасан са извън Ракуго. Мъжете им са били на фронта, много от тях не знаят дали ще ги видят отново. Тези жени са обременени с деца и възрастни родители и нямат друг избор, освен да печелят прехраната си с малки щандове за продажба на макарони, пилешки шишчета или чорби. Това е единствената възможност да запазят семействата си живи. Самата аз издържам две стари жени и едно бебе. Затова работя в чайните, докато съпругът ми се върне. Досега нямам вест от него, не знам дори дали е още жив. В момента в Токио има четвърт милион жени, които работят в чайните, ресторантите и по сергиите. Единствената последица от затварянето на тези заведения ще бъде, че все повече жени ще се самоубиват заедно с децата си. Почти милион жени, деца и старци ще бъдат осъдени на гладна смърт. Затова, ако все пак решите да затворите чайните, трябва първо да помислите дали можете да намерите нови работни места за тези хора.