Кристалният отломък
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Долината на мразовития вятър #1
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кристалният отломък». Краткое содержание книги:
— Ще си платите за това! — изплю се той срещу Дризт. — Едноустият добре ще се позабавлява с вас преди да ви довърши, не се и съмнявайте!
— А! Значи имал и език — рече елфът на варварина и после се обърна към вербега. — Едноустия?
— Главатарят на пещерата — отвърна великанът. — Едноустият ще иска да се срещне с вас!
— И ние искаме да се срещнем с него! — провикна се Уолфгар. — Имаме една малка сметка за уреждане с него… във връзка с две джуджета!
Като чу Уолфгар да споменава джуджетата, великанът отново се изплю срещу него. Ятаганът на Дризт просветна в полумрака на тунела и се спря на сантиметри от гърлото на чудовището.
— Убийте ме и да приключваме — изсмя се великанът без да трепне и непоклатимото му спокойствие стресна елфа. — Аз служа на Повелителя! Славно е да дадеш живота си за Акар Кесел!
Уолфгар и Дризт неспокойно се спогледаха. Никога преди не бяха виждали такава фанатична преданост у някой вербег и думите на чудовището ги разтревожиха. Основният недостатък на вербезите, който им пречеше да подчинят по-малките раси, бе нежеланието им да се посветят напълно на някаква цел и неспособността им да следват само един водач.
— Кой е Акар Кесел? — сурово попита Уолфгар.
Великанът се изсмя злобно:
— Ако сте приятели на Градовете, ще научите съвсем скоро!
— Нали каза, че Едноустият е главатар на тази пещера? — обади се и Дризт.
— На пещерата, да — отвърна вербегът. — А някога имаше и собствено племе. Ала сега и Едноустият се подчинява на Повелителя!
— Имаме проблем! — прошепна Дризт на Уолфгар. — Чувал ли си досега някой вербег да предаде властта си на другиго без бой?
— Боя се за джуджетата — беше отговорът на варварина.
Дризт обърна гръб на чудовището и се опита да изкопчи нещо, което може да им е от полза, като смени темата:
— Какво има в края на тунела?
— Нищо — прекалено бързо долетя отговорът на вербега. — Ъъъ… само местенце дето спим, това е.
Верен, но тъп, отбеляза Дризт наум и се обърна към варварина:
— Трябва да намерим този Едноуст и всички останали, които може да се крият там и биха могли да предупредят онзи Акар Кесел.
— Ами този? — запита Уолфгар.
Ала великанът му отговори вместо Дризт. В замъгления му мозък се редяха видения за слава и той реши да умре в служба на магьосника. Напрягайки мускулите си и стискайки зъби, за да превъзмогне свирепата болка, вербегът се нахвърли върху двамата.
Щитозъб строши ключицата и врата му, ятаганът на Дризт прониза ребрата му, а Гуенивар заби нокти във вътрешностите му.
Ала дори и смъртта не изтри усмивката от лицето на великана.
Тунелът, който започваше от задната врата на трапезарията, тънеше в мрак и двамата приятели трябваше да изтръгнат една факла от стената и да я вземат със себе си. После заслизаха надолу, навлизайки все по-дълбоко в сърцето на хълма. По пътя си минаха покрай многобройни малки стаи, повечето от които бяха празни, ала в някои бяха натрупани най-различни вещи: кожи, хранителни припаси, тояги и копия. Дризт предположи, че Акар Кесел възнамерява да използва пещерата като военна база за армията си.
Известно време вървяха в пълна тъмнина и Уолфгар, който нямаше отличното зрение на приятеля си, започна да става все по-неспокоен, особено като забеляза, че факлата догаря. Внезапно се озоваха в някаква просторна зала, по-голяма от всички, които бяха видели дотогава. Отвъд залата се простираше тъмното нощно небе.
— Стигнахме до другия вход — обади се Уолфгар. — Вратата е открехната. Мислиш ли, че Едноустият е избягал?
— Тихо! — прошепна Дризт.
Стори му се, че от дясната му страна долитат някакви звуци. Той направи знак на варварина да остане в средата с факлата, докато той предпазливо тръгна към сенките в десния ъгъл на стаята.
Внезапно елфът чу груби гласове пред себе си и рязко спря, чудейки се защо не вижда онези, които говореха. В следващия миг видя голямо огнище и разбра. Гласовете се носеха от комина.
— Едноустия? — запита Уолфгар и се приближи.
— Сигурно — отвърна Дризт. — Мислиш ли, че ще успееш да се промъкнеш през комина?
Варваринът кимна и помогна на елфа да се изкачи пръв — ръката все още отказваше да му служи. След това го последва, оставяйки Гуенивар да ги пази.
Двамата се заизкачваха нагоре, докато не стигнаха до някакво разклонение. Едното водеше надолу към стаята, от която идваха гласовете; другото постепенно изтъняваше и отиваше към повърхността. Разговорът в стаята бе шумен и разгорещен и Дризт се приближи, за да види какво става. Уолфгар го хвана за стъпалата, за да го задържи, когато в последните сантиметри наклонът стана почти отвесен. Висейки с главата надолу, елфът надникна в другата стая. Вътре имаше трима великана. Единият стоеше до вратата в далечния край на стаята и Дризт веднага разбра, че страшно му се иска да избяга. Вторият вербег бе застанал с гръб към огнището и с наведена глава посрещаше шумните упреци на третия — огромен леден великан. По разкривената безуста усмивка Дризт разбра — това бе Едноустият.