Кристалният отломък
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Долината на мразовития вятър #1
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кристалният отломък». Краткое содержание книги:
— Ей ти, дребният! Да не си мислиш, че можеш да се изправиш насреща ми и да оцелееш, та да го разказваш! — изрева великанът.
С престорено отчаяние, Дризт се озърна наоколо. Както обикновено и този път бързо откри лесен начин да победи врага си. Прилепена ниско до пода, Гуенивар бе пропълзяла между телата на падналите чудовища и сега се приближаваше. Елфът отстъпи назад, опитвайки се да накара вербега да пресече пътя на пантерата.
Тежката тояга се стовари върху ребрата на Уолфгар, запращайки го към дървените подпори. Но варваринът бе замесен от по-жилаво тесто, отколкото дървото и спокойно посрещна удара, отвръщайки му с двойно по-голяма сила. Вербегът замахна отново и отново Щитозъб се стовари върху него. Вече повече от десет минути варваринът се биеше без почивка, ала не усещаше никаква умора. Безкрайните часове, които бе прекарал в тежък труд рамо до рамо с Бруенор и дългите мили, които бе изминал с Дризт, започваха да си казват думата — ударите, които сипеше върху бързо отслабващия си противник, зачестиха.
Великанът пристъпи към Дризт.
— Недей да бягаш, жалък плъх! — изръмжа той. — И не ми играй номерца! Да те видим колко те бива в честен двубой!
В мига, в който вербегът достигна елфа, Гуенивар прекоси последните метри, които я деляха от двамата и с гигантски скок се метна върху гърба на чудовището, забивайки дългите си нокти в плътта му. Вербегът инстинктивно погледна назад, за да види новия си нападател, ала бързо се окопити и отново се обърна към елфа…
… точно навреме, за да види как острият ятаган се забива в гърдите му.
— От къде на къде реши, че ще се бия честно? — отвърна Дризт, като видя смайването, изписано по лицето на великана.
Вербегът се дръпна назад. Острието не бе пронизало сърцето му, ала раната щеше да го погуби, ако не направеше нещо. Кожената му туника светкавично се напои с бликналата кръв, не можеше да си поеме дъх.
Дризт и Гуенивар нанасяха удар след удар на ранения вербег — ятаганите на елфа се впиваха в огромното тяло, докато острите нокти на котката разкъсваха плътта на чудовището. И тримата знаеха, че битката скоро ще свърши.
Противникът на Уолфгар замахваше все по-слабо, трудно му бе да се защитава с тежката си тояга. Варваринът също започваше да се уморява и запя стара бойна песен от тундрата. Ясните ноти на Песента на Темпос прогониха умората от мускулите и му дадоха сили, за да нанесе последен удар на противника си. Изчака тоягата на вербега да падне надолу и стовари Щитозъб върху врага си — един, два, три пъти… След третия удар Уолфгар замалко не се строполи на земята от изтощение, ала врагът му вече бе рухнал. Варваринът уморено се облегна на бойния чук и се загледа в двамата си приятели, които довършваха своя противник.
— Добра работа! — засмя се Уолфгар, когато и последният вербег падна мъртъв.
Дризт се приближи до приятеля си, а ръката му висеше безпомощно. Дрехите му бяха разкъсани там, където го бе ударил камъкът и кожата на рамото му бе подута и изранена.
Уолфгар се вгледа в раната на приятеля си с тревога. Дризт отвърна на неизречения му въпрос, като вдигна ръката си високо над главата си, макар лицето му да се сви от болка.
— Бързо ще заздравее — увери той варварина. — Просто неприятна драскотина — нищожна цена, като я сравниш с телата на тринадесет великана.
От тунела долетя приглушен стон.
— Дванадесет засега — поправи го Уолфгар. — Единият май още е жив.
И като въздъхна дълбоко, варваринът нарами Щитозъб и се запъти да довърши работата.
— Само за минута! — спря го Дризт, на когото една мисъл не даваше покой. — Когато вербезите те подгониха в тунела, те чух да казваш нещо, предполагам на родния ти език. Какво им извика?
Уолфгар се разсмя гръмогласно:
— Един стар боен вик на моето племе — обясни той. — Сила за приятелите и смърт на враговете!
Дризт му хвърли подозрителен поглед и се зачуди докъде ли се простираше умението на Уолфгар да измисля небивалици щом му потрябват.
Раненият вербег още се подпираше на стената, когато Дризт и Уолфгар, следвани от Гуенивар, се приближиха. Камата на елфа все още стърчеше от крака на чудовището, здраво заклещена между две кости в коляното. Когато двамата застанаха пред него, великанът ги погледна с очи пълни с омраза, ала и с необичайно спокойствие.