Скандал
- Автор: Джойс Бренда
- Серия: saint georges #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диляна Радинска
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Скандал». Краткое содержание книги:
Ан се разхождаше навън. Сама.
Слънцето светеше ярко и разпръскваше с лъчите си пухкавите облачета по небето. По нищо не личеше, че през нощта е вилняла страховита буря. Ан беше без шапка и лекият бриз рошеше косата й и измъкваше от кока й малки кичури, които я галеха по лицето. Носеше лека връхна дреха и бе пъхнала ръце в джобовете й. Беше почти обяд. Ан се бе успала — имаше защо.
При самата мисъл за това бузите й се изчервиха.
При самата мисъл за това сърцето й запърха. И дори се опита да запее.
Тя се помъчи да потисне въодушевлението си. Беше прекарала нощта с Дом, за да изпълни своята част от странната им сделка. За да може той да си отиде от Уейвърли Хол и от нея. Единствено по тази причина. Но колкото и упорито да се опитваше да се убеди в това, Ан усещаше необичайна възбуда. Къде ли беше Дом? От Томас бе узнала, че сутринта е отишъл да язди. Изобщо не беше разбрала кога е станат от леглото.
Припомни си как я беше изиграл. Оказа се, че вратата на спалнята въобще не е била заключена. На сутринта Ан научи, че ключалката е повредена и че не е използвана от години.
Трескаво напрежение скова тялото й. Щеше да помни изминалата нощ до края на дните си. Противно на очакванията й, Дом не бе поискал от нея кой знае какво. Всъщност през по-голямата част от нощта той я бе целувал, докосвал, галил, изобщо — беше доставял удоволствие на нея, сякаш не можеше да й се насити.
Сякаш беше влюбен в нея.
Ан побърза да пропъди тази мисъл от главата си. Не биваше да забравя последните четири години. Не биваше да забравя, че Дом беше изпечен женкар. И преди всичко не биваше да забравя, че тя притежаваше нещо, което той също искаше да притежава. Уейвърли Хол вероятно бе много по-силен афродизиак от тялото й.
Но някъде дълбоко в съзнанието й един тъпичък глас не преставаше да я обърква е хиляди „ами ако…“. Ами ако Дом наистина я желае толкова силно? Ами ако наистина я обича?
Ан се спря до една ниска ограда, зад която кротко пасяха два коня. Не трябваше да си позволява подобни опасни мисли. Трябваше да остане здраво стъпила на земята и никога повече да не повтаря грешките си. Трябваше да помни какво иска, защо всъщност се намира в Шотландия, в замъка Тавалон. А това, което искаше, бе Дом да устави Уейвърли Хол — и нея самата — на мира.
Един от конете вдигна глава и изпръхтя.
— Здравей, момчето ми — тихо каза тя.
Конят стоеше неподвижно и се взираше в нея с огромните си, блестящи очи. Ан се приближи до него. Жалко, че нямам под ръка ябълка или някое друго лакомство, помисли си тя, като се облегна на оградата. И внезапно си спомни за скъсания ремък, който двете е Бел бяха открили в сандъка й.
Кожата й настръхна. Не можеше да си представи защо някой би искал да й напомни по такъв начин за инцидента с Блейз. В тази идея имаше нещо зловещо. Колкото и да бе сигурна, че всичко е само шега, Ан усещаше смътна тревога.
Защо някой би искал да я разстрои, като й припомни злополуката, която за малко не се бе оказала фатална за нея? Нима някой се опитваше да я сплаши? Не, това бе пълен абсурд. Явно ставаше въпрос просто за някаква нелепа, глупава шега. При все това тя потръпна.
Решена да насочи мислите си в по-приятна посока, Ан се огледа наоколо. Замъкът Тавалон беше обграден от пусти хълмове, по които на много места се виждаше оголен камънак. Все още мокри от нощната буря, някои от тях бяха забулени в сянка, а други блестяха, окъпани в слънчева светлина. На изток от замъка се простираше безбрежното индигово-синьо Северно море. От Дом нямаше и следа. Тя изпита завист към него. Денят бе прекрасен за езда.
Обзе я трепетна възбуда. Защо да не го последва? След миналата нощ той едва ли щеше да има нещо против нейната компания. Бездруго му бе обещала да прекара цялата седмица е него, нали? Освен това наоколо бе пълна пустош — значи можеше да язди по мъжки.
Ан забърза към замъка, за да смени дрехите си. Няколко минути по-късно, облечена в тъмносив костюм за езда и възседнала един едър сив жребец, тя вече се отдалечавайте от самотния червен замък и от бруленото от вятъра море.
Не е възможно да съм се загубила, каза си Ан. На тръгване беше решила нито за миг да не изпуска замъка от очи. Но някак си се бе случило така, че първата камениста пътека, която хвана, я бе отвела до втора, сетне до трета и така идеята й да язди право към върха на най-близкия хълм се бе оказала неосъществима. Хълмовете бяха осеяни с твърде много скали и нямаше начин човек, яхнал хубав кон, да се изкачи по който и да е от тях направо. Затова се бе наложило Ан да следва многобройните пътеки, които ги пресичаха нашир и надлъж.