Пан Володиовски
- Автор: Сенкевич Генрик
- Серия: Trylogia #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Икономов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пан Володиовски». Краткое содержание книги:
Кроткият обикновено и почтен пан Михал за пръв път през живота си натежа като камък върху човешките сърца, и то така, че самата мисъл за него ги изпълваше с ужас.
Нощта обаче мина без никаква вест за малкия рицар. На разсъмване, когато бурята се поуспокои, пан Заглоба тръгна за втори път към града.
Целият този ден беше ден на още по-тежко безпокойство. Баша чак до вечерта прекара при прозореца или пред пътната врата, загледана към пътя, по който пан Заглоба можеше да се върне.
В това време прислугата по заповед на пан столника стягаше полека-лека вещите за път.
Кшиша се зае да надзирава тая работа, защото така можеше да стои настрана от пан и пани Маковецки, както и от пан Заглоба.
Защото, макар пани столникова да не спомена пред нея нито с една думичка за брат си, все пак самото това мълчание убеждаваше Кшиша, че вече са излезли наяве и любовта на пан Михал към нея, и някогашната им тайна уговорка, и сегашният й отказ. А при това положение мъчно можеше да се предположи, че тия най-близки на Володиовски хора няма да изпитват недоволство и обида от нея. Горката Кшиша чувстваше, че така трябва да бъде, че така е, че тия сърца, които са я обичали досега, са се отдръпнали от нея, затова и сама предпочиташе да страда настрани.
Надвечер багажът беше стегнат, та ако се наложеше, можеха да тръгнат още същия ден. Но пан Маковецки продължаваше да чака вести от Заглоба. Поднесоха най-сетне вечеря, но на никого не му се ядеше и вечерта се точеше непоносимо тягостно и толкова глухо, сякаш всички се ослушваха какво шепне часовникът.
— Да минем във всекидневната — каза най-сетне столникът. — Тук е невъзможно повече да се издържи.
Преминаха и седнаха, но докато някой успее да каже една дума, зад прозореца се чу кучешки лай.
— Някой иде! — извика Баша.
— Кучетата лаят като на свой! — забеляза пани столникова.
— Я тихо! — каза столникът. — Чува се тропот!…
— Тихо! — повтори Баша. — Да, чува се все по-добре… това е пан Заглоба.
Баша и столникът скочиха и изтичаха навън; сърцето на пани столникова се разтуптя, но тя остана с Кшиша, за да не издаде с бързанието си, че пан Заглоба носи някакви много важни новини.
В това време тропотът се разнесе под самите прозорци, а после спря изведнъж.
В трема се чуха някакви гласове, а след миг в стаята се втурна Баша като ураган и с толкова променено лице, сякаш беше видяла призрак.
— Баша, какво има? Какво има? — попита пани Маковецка ужасена.
Но докато Баша успее да си поеме дъх и да отговори, вратата се отвори и през нея влязоха най-напред столникът, после Володиовски и накрая Кетлинг.
Двайсета глава
Кетлинг беше толкова смутен, че едва успя да се поклони ниско пред дамите, после застана неподвижно, с шапка на гърдите, с притворени очи, като някаква чудесна картина; а Володиовски прегърна пътем сестра си и се приближи до Кшиша.
Лицето на девойката беше бяло като платно, та чак лекият мъх над устата й изглеждаше по-тъмен от обикновено; гърдите й се издигаха и отпускаха буйно, но Володиовски хвана внимателно ръката й и я притисна до устата си; после мърда известно време мустачки, сякаш си събираше мислите, накрай заговори с дълбока тъга, но и много спокойно:
— Ваша милост, панно, или по-добре: моя любима Кшишо! Изслушай ме без страх, защото аз не съм някакъв скит, нито татарин, нито дивак, а приятел, който, макар да не е много щастлив, все пак желае твоето щастие. Стана вече съвсем явно, че вие с Кетлинг се обичате. Панна Баша ми тръсна това право в очите при своя основателен гняв, а аз не отричам, че изскочих от тая къща разярен и се спуснах да отмъстя на Кетлинг… Който загуби всичко, той лесно се хвърля да отмъщава, а аз, кълна се в Бога, така силно те обичах, и то не само както момък девойка… Защото ако бях вече женен и ако Господ-Бог ме беше дарил само с едно момче или момиче, а после ми го вземеше, може би и тях нямаше да ги жаля така, както жаля за тебе…
Тук гласът на пан Михал пресекна за миг, но той веднага се овладя и като мръдна няколко пъти мустачки, продължи:
— Ех, жалбата си е жалба, но няма какво да се прави. Нищо чудно, че Кетлинг те е обикнал! Кой не би те обикнал?! А че и ти си го обикнала, такава ми била съдбата, — но и на това няма какво да се чудим, защото къде мога да се меря аз с Кетлинг! Наистина на бойното поле — нека той сам да потвърди — аз не съм по-лош; но то е нещо друго, то е нещо друго!… Господ-Бог е дал хубост на едного, а другиму грозота, но го е наградил с разсъдък. Така и мене; щом вятърът ме обвея по пътя и първата ярост ми мина, веднага съвестта ми каза: за какво ще ги наказваш ти? Защо ще проливаш тая приятелска кръв? Били се обикнали — това е воля Божия. Най-стари хора казват, че нищо не можеш да направиш срещу сърцето и срещу хетманска заповед. Воля Божия, че са се обикнали, но чест им прави, че не са те измамили… Защото, ако Кетлинг поне е знаел, че си ми обещала, можех да му викна: „Смърт!“ Но той и това не е знаел. Какво е виновен? Нищо! А ти какво си виновна? Нищо! Той искаше да замине, а ти искаше да се отдадеш на Бога… Виновна е моята съдба, никой друг, изглежда, че тук е намесен Божи пръст, за да си остана самотник. И аз се овладях! Овладях се!