Избрани творби, том I
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Юлзари
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби, том I». Краткое содержание книги:
Градът Макондо е основан от Хосе-Аркадио Буендия, бягащ от самотата на убития от него Пруденсио Агилар. От патриархално-идиличното самоуправление Макондо преминава последователно през хватката на официалната власт, робството на гринговците от банановата компания, чумата-безсънница, неуписуемото плодородие, почти петгодишния непрестанен дъжд, безмислените войни, масовите разстрели и пророкуваната разруха.
Именно разрухата на самотата е главният герой на този роман, събрал всички библейски страсти и човешки неволи върху пищната, тайнствена и вулканична земя на латиноамериканската действителност.
— Да, но не е съвсем безопасен — каза полковникът и загуби от очи пощенеца, но пак го намери, този път сред разноцветните бутилки на количката с разхладителни напитки. — Напредъкът на човечеството не отива напразно.
— В днешно време самолетът е по-сигурен от кораба — възрази лекарят. — Лети на двадесет хиляди стъпки височина и прелетява над всички бури.
— Двадесет хиляди стъпки! — повтори полковникът, объркан, не можейки да си представи подобна височина.
Лекарят се разпали. Протегна напред списанието, както го държеше с две ръце, и го закова на едно място в пълна неподвижност.
— Стабилността му е съвършена — рече той.
Но цялото внимание на полковника беше в пощенския чиновник. Видя го, че изпи някакво разхладително питие с розова пяна. Чашата държеше с лявата си ръка. Дясната беше заета от торбата с писмата.
— Освен това — подхвана отново лекарят — в океана има закотвени кораби, които непрекъснато поддържат връзка с нощните самолети. При такива предохранителни мерки самолетът е много по-сигурен от кораба.
Полковникът го погледна и рече:
— Навярно. Трябва да е нещо като летящите килимчета.
Пощенецът се запъти направо към тях. Полковникът се дръпна малко назад, подтикнат от непреодолимото си и тревожно нетърпение да разчете името върху плика с червените печати. Пощенецът отвори торбата, подаде на лекаря пакета с вестниците, после скъса пакета с частната кореспонденция, провери точния брой на писмата и прочете имената на адресатите. Лекарят отвори вестниците.
— Пак въпросът за Суец — подхвърли той, прочитайки набраните едро съобщения. — Западът губи почва.
Полковникът не можа да прочете изнесените на челно място новини. Помъчи се да преодолее неприятното усещане в стомаха си.
— Откак има цензура, вестниците само за Европа пишат — забеляза той. — Най-добре ще стане европейците да дойдат тука, а ние да отидем в Европа. Така всеки ще знае какво става на неговата земя.
— В представите на европейците Южна Америка е мустакат мъж с китара и револвер — каза лекарят, смеейки се над вестника. — Те не разбират главното.
Пощенецът му подаде писмата, сложи останалите обратно в торбата и пак я затвори. Лекарят реши да прочете две писма, но преди да разкъса пликовете, погледна полковника. После погледна чиновника от пощата.
— За полковника нищо ли няма?
Ужас обзе полковника. Пощенецът метна торбата на гръб, слезе от тротоара и без да обърне глава, отговори:
— Няма кой да пише на полковника.
Противно на навика си, този път той не тръгна направо към къщи. Изпи едно кафе в шивачницата, докато другарите на Агустин преглеждаха вестниците. Чувстваше се измамен. Предпочиташе да остане там до следващия петък, за да не се явява пред жена си с празни ръце. Но когато затвориха шивачницата, трябваше да застане лице срещу лице с действителността. Жена му го чакаше.
— Нищо ли няма? — попита го тя.
— Нищо — отвърна полковникът.
Следващия петък отиде пак да чака корабчето. И както всички петъци дотогава, пак се върна вкъщи без очакваното писмо.
— Предостатъчно чакаме вече — каза вечерта жена му. — Трябва човек да има биволско търпение като тебе, за да може петнадесет години да чака едно писмо.
Полковникът легна в хамака да прочете вестниците.
— Трябва да дочакаме реда си — каза той. — Нашият номер е хиляда осемстотин двадесет и три.
— Откакто сме зачакали, този номер два пъти излезе на лотарията — възрази жена му.
Както всеки път, полковникът прочете вестниците от първата страница до последната, заедно с обявленията. Докато четеше, все си мислеше за своята пенсия на ветеран. Преди деветнадесет години, когато конгресът прие закона, започна една доказателствена процедура, която се точи цели осем години. После бяха нужни още шест години, за да го включат в йерархичния списък. Това беше последното писмо, което полковникът получи.
Довърши четенето на вестниците след полицейския час. Когато понечи да изгаси лампата, забеляза, че жена му е будна.
— Ти пазиш ли още онази изрезка?
Жена му се помъчи да си спомни.
— Да. Трябва да е при другите документи.
Тя излезе изпод мрежата срещу комарите и измъкна от шкафа едно дървено ковчеже с пакет писма, подредени по дати и завързани с ластик. Намери съобщението на някаква адвокатска кантора, която щяла да се заеме енергично да действа за военните пенсии.