Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Герасимов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц». Краткое содержание книги:
Строиха ги пред главната постройка и те чакаха цял час за нещо, което така и не разбраха.
Докато чакаха, Ерик се наслаждаваше на простия факт, че все още е жив. Опитът му от ешафода го бе научил да прави разлика между пълното отчаяние и глупаво приповдигнатото настроение. Беше влязъл във военната база в добро състояние на духа, което не премина, докато чакаха пред постройката.
Накрая дьо Лунвил се върна с един човек, който приличаше на лечител — той прегледа всички затворници и направи няколко забележки за състоянието им, които Ерик така и не разбра. Но за пръв път в живота си разбра как се чувстват конете, когато ги оглеждат дали са здрави и годни.
После ги накараха да правят странни строеви упражнения и да маршируват. Това предизвика груби коментари и подигравателни реплики от страна на мъжете, облечени в черно, които ги наблюдаваха.
Привечер им заповядаха да влязат във втората голяма постройка — и тогава настъпи суматоха. Мъжете в черно бяха седнали, но половината от местата край масите не бяха заети. Млади момчета в ливреи на принца на Крондор шетаха между масите, отрупани изобилно с ястия, каквито Ерик не бе и сънувал. Хлябове, топли и намазани с масло, кани с краве мляко, изстудено с лед, донесен от конници от близките планини. Меса — пилешко, говеждо и свинско — гарнирани с всевъзможни зеленчуци, големи подноси със сирена и плодове.
Ерик внезапно усети, че е гладен като вълк, и лакомо започна да се храни.
На следващата сутрин започнаха упражненията и им бе заповядано да издигнат могилата от камъни — мъкнеха ги през половината лагер.
Мислите му бяха прекъснати от гласа на Шо Пи.
— Съжалявам — каза исаланецът.
Ерик стигна върха, клекна да събира камъни в чувала и попита:
— За какво?
— Нравът ми пак ме подведе. Ако му бях позволил да ме повали, сега нямаше да вършим тая работа.
— Е, щеше да си измисли друга причина. — Ерик напълни чувала си. — Ти просто му даде подходящ повод.
Ерик внимателно заслиза надолу, а Шо Пи зае мястото му на върха.
— Заслужаваше си обаче да го видим проснат по гръб — каза Ерик.
— Надявам се, че и утре ще мислиш така, приятелю.
Въпреки болките в гърба и краката и синините, покриващи тялото му — резултат от постоянно падане по камънаците, Ерик изпитваше и леко злорадство.
— Ставайте, кучета!
Ерик и Ру бързо скочиха от наровете си и бяха на крак още преди да са се събудили. Ефрейтор Фостър изгледа шестимата. Били Гудуин, Биго и Луис бяха от едната страна на палатката, а Ерик, Ру и Шо Пи — от другата. И Шестимата бяха застанали в стойка „мирно“: с изправена глава, с вперени напред очи, с ръце по шевовете на панталоните, с дланите навътре и с крака, допрени под ъгъл в петите — всеки на стъпка от дървения си нар.
Ако тази сутрин бе като другите, щяха да работят около час преди закуска. После от тях се искаше да ядат в тишина на маса, отдалечена от другите четиридесетина мъже, обитаващи военната база. Беше им забранено да разговарят с тях, а и облечените в черно войници не показваха особено желание да говорят със затворниците.
Всъщност Ерик се съмняваше дали те наистина са войници. Те също се упражняваха часове наред, изкачваха дървени прегради, прескачаха барикади, яздеха и се обучаваха с всички видове оръжия.
На третия ден вместо да ги пратят на каменната могила, ги строиха и ги отведоха пред централната постройка, където Ерик смяташе, че живеят офицерите. Дьо Лунвил им нареди да застанат мирно и да чакат и влезе в постройката.
След няколко минути излезе заедно с друг мъж, който порази Ерик с особения си вид, макар че младежът трудно можеше да обясни какво точно го смущава в непознатия. Беше слабоват, рус и младолик, на не повече от двайсет, двайсет и пет години, но дьо Лунвил показваше очевидно уважение, когато се обръщаше към него.
— Това са последните шестима — каза той.
Русокосият кимна, без да каже нищо.
— Никак не ми харесва — продължи дьо Лунвил. — Говорихме за шейсет, а не за трийсет и шест.
Младият мъж най-сетне отвори уста. Говорът му също беше странен: беше различен от този на благородниците и богатите хора в Даркмоор или Рейвънсбърг, който Ерик бе чувал.
— Съгласен съм, но условията ни принуждават да се справим с това, с което разполагаме. Какво ще кажеш за тия?
— Обещаващи са, Калис. Но ни предстоят още месеци упражнения.