Десетата зала
- Автор: Купер Гленн
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Десетата зала». Краткое содержание книги:
Една „случайна“ смърт следва друга…
Някой е готов на всичко, за да запази загадката на Десетата зала!
Зад стар библиотечен шкаф в манастира Руак в провинциална Франция е открит средновековен ръкопис. Силно пострадал, той е изпратен в Париж за реставрация и специалистът по история на литературата Юг Пино започва да разчита зашеметяващия текст от 14 век. Ръкописът разказва невероятната история за изрисувана пещера и за скритите в нея тайни. Приложена е и примитивна карта, показваща местоположението на пещерата недалеч от манастира. Заинтригуван, Юг се обръща за помощ към археолога Люк Симар и двамата тръгват да търсят мястото.
Когато откриват огромната мрежа праисторически зали дълбоко в скалите, те осъзнават, че са се натъкнали на нещо изключително. А в самото дъно на лабиринта се намира най-изумителната зала точно както е описана от средновековния монах. Двамата организират експедиция с екип специалисти. Но когато започват да разбулват древните тайни на пещерата, Симар и Пино се озовават в центъра на опасна игра. Една „случайна“ смърт следва друга. И сякаш някой е готов на всичко, за да запази загадката на Десетата зала.
Те го почели, като му позволили да тича с тях. И в замяна поискали и той да ги почете.
И след като й разказа всичко, Тал се унесе в сън, но когато малко по-късно се събуди, настроението му бе черно като нощта. Изкрещя й да се маха. Захвърли кожите си. Виеше в сляпа ярост, проклинаше нощта, заповядваше на слънцето да изгрее. Когато кланът се събуди от виковете му и един от братовчедите се приближи да го успокои, той нападна младежа и се опита да го удуши, но други мъже го дръпнаха назад и го приковаха към земята.
Убоас беше уплашена от дивия му поглед, но се върна при него и разтри раменете му, макар че той се мъчеше да се освободи от ръцете и коленете на мъжете, които напрягаха цялата си сила, за да го удържат.
И когато гневът му най-сетне отмина и той отново стана себе си, мъжете предпазливо го пуснаха. Тръгнаха обратно към кожите си, като разговаряха тихо помежду си. Убоас остана с него до сутринта, притисната във вече спокойното му тяло.
След първото реене умът на Тал работеше като никога досега. Подходи към задълженията си към Клана на бизона с жар и всеотдайност. Твърдата му решимост будеше благоговение и вдъхновяваше. Сякаш израстваше за ролята си на водач пред очите на всички. Яростта му след полета ги беше уплашила, но те също знаеха, че водачът трябва да бъде свиреп. Светът беше опасен и те се нуждаеха от воин.
Тал стана по-деен и отпреди. Един ден водеше мъжете на лов и поваляше северен елен с едно хвърляне на копието. На следващия излизаше сам да събира растения. После отцепваше нови кремъчни пластини и учеше Убоас как да реже растенията, да смачква плодовете и да поставя каменната му купа във въглените на огъня, докато червената течност не заври и се превърне в извисяваща вода.
Усещаше привличане към магическото място, което бе открил при катеренето си по скалите, за да общува с предците — пещерата на Тал. Убоас отиде с него, за да го държи под око и да го пази. Той запали огън при входа на пещерата, после двамата седнаха и мълчаливо зачакаха нощта да се спусне над долината. Той я предупреди да го остави, когато започне гневът му.
После полетя.
И тя го наглеждаше, а по-късно трепереше, когато той изпадна в ярост и се втурна дълбоко вътре в черната пещера, като крещеше на предците да се покажат.
На следващата сутрин го нахрани с парчета еленово шкембе, печени на огъня и пълни със смлените треви, които бяха последното ястие на животното. Той й разказа за полета си и за създанията, които бе посетил като получовек, полуптица. Когато изяде храната си, стана и започна да крачи край входа на пещерата, докато краката му отново възвърнаха силата си.
Светлите стени на пещерата в най-външната част, до която стигаха лъчите на изгряващото слънце, заслепяваха очите му. Няколко стъпки по-навътре започваше пълен мрак. Помисли си за пътуването си. Отново беше с бизоните. И с конете. И с елените. И с мечките. Пред очите си, върху стените на пещерата, видя образите, които бяха съзрели ястребовите му очи, животните в цялото им великолепие и могъщество. Те изискваха уважение. Бизоните изискваха да ги почете.
Втурна се към огъня и грабна една овъглена съчка. Убоас го гледаше как се връща обратно при осветената стена и започва да рисува дълга извита линия на нивото на очите, успоредна на земята. Линията бе тънка и въгленът не се закрепваше добре, така че резултатът не му хареса — не беше по-добър от очертанията, които беше рисувал, докато седеше на коляното на майка си. Изрази на глас недоволството си. В пристъп на вдъхновение изсипа остатъците от извисяващата вода от каменната си купа и сложи в нея бучка еленова мас. Взе друга съчка със силно обгорял край и разбърка с нея маста, докато не стана черна и лепкава. После повтори извитата линия и този път тя стана дебела и плътна, прилепваше добре за скалата.
Работи мълчаливо цялата сутрин, като потапяше съчки в маста и рисуваше колкото с ръка, толкова и със сърце. Когато приключи, изсумтя и извика Убоас да дойде при него.
Тя ахна от онова, което се озова пред нея. Съвършен кон, истински и прекрасен като всяко живо създание. Препускаше, носеше се в галоп, устата му беше отворена, ушите — насочени напред. Тал му бе нарисувал гъста грива, която изглеждаше така истинска, че й се прииска да я погали и да усети мекотата й. Имаше пленително овално око с черен диск в центъра — пронизващо, всезнаещо око. Това бе най-прекрасното неодушевено изображение, което бе виждала някога.