Десетата зала
- Автор: Купер Гленн
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Десетата зала». Краткое содержание книги:
Една „случайна“ смърт следва друга…
Някой е готов на всичко, за да запази загадката на Десетата зала!
Зад стар библиотечен шкаф в манастира Руак в провинциална Франция е открит средновековен ръкопис. Силно пострадал, той е изпратен в Париж за реставрация и специалистът по история на литературата Юг Пино започва да разчита зашеметяващия текст от 14 век. Ръкописът разказва невероятната история за изрисувана пещера и за скритите в нея тайни. Приложена е и примитивна карта, показваща местоположението на пещерата недалеч от манастира. Заинтригуван, Юг се обръща за помощ към археолога Люк Симар и двамата тръгват да търсят мястото.
Когато откриват огромната мрежа праисторически зали дълбоко в скалите, те осъзнават, че са се натъкнали на нещо изключително. А в самото дъно на лабиринта се намира най-изумителната зала точно както е описана от средновековния монах. Двамата организират експедиция с екип специалисти. Но когато започват да разбулват древните тайни на пещерата, Симар и Пино се озовават в центъра на опасна игра. Една „случайна“ смърт следва друга. И сякаш някой е готов на всичко, за да запази загадката на Десетата зала.
Захлипа.
Тал я попита какво не е наред и тя му каза. Беше разчувствана от великолепието, но също така и уплашена.
От какво?
От тази нова сила, която притежаваше Тал. Сега той се различаваше от мъжа, когото познаваше преди. Извисяващата вода го бе превърнала в човек, който общува със света на духовете и предците, в шаман. Старият Тал беше изчезнал, може би завинаги. Сега тя се страхуваше от него. После истинската й тревога изригна в порой от сълзи. Щеше ли все още да я иска за негова партньорка? Щеше ли да продължи да я обича?
Той й даде отговора си. Да.
Когато най-сетне умря, бащата на Тал се бе превърнал в измършавяла торба кости. Отнесоха го на едно свещено място до реката, където високите треви и тръстиките плавно се спускат към водата, място, на което често бе идвал приживе, за да слуша гласа на реката. Тялото му бе положено на склона. Когато се отдалечи, Тал погледна за последен път назад. Старецът сякаш си почиваше. Ако се върнеше след два дни, щеше да завари само кости. А след три — нищо.
Издигането на Тал като водач на клана просто се случи. Нямаше церемония и изречени слова. Нямаха подобен обичай. Ако кланът имаше съмнения относно способностите му на водач, може би хората щяха да шепнат помежду си, но онези, които помнеха дядото на Тал, както и сбръчканият старец, който помнеше прадядо му, бяха на мнение, че Тал ще стане могъщ водач. Да, беше много млад, но пък бе лечител и пътешественик, който можеше да общува с дивата природа и със света на предците. И много се страхуваха от гнева на Тал, времето, когато никой не можеше да приближи до него и когато ставаше зъл и агресивен. Говореше се шепнешком и за някаква вълшебна пещера в скалите, която никой освен Тал и новата му партньорка Убоас не бил виждал.
Един ден Тал обяви, че ще поведе клана нагоре по скалите, за да видят сами онова, което го бе завладяло. Макар времето да беше хубаво, пътуването бе бавно, тъй като най-старите трябваше да се придвижват, подпирайки се на тояги, а Убоас бе трудна с дете в корема. Пристигнаха, когато слънцето бе най-високо в небето и къпеше реката с лъчите си. Тал стъкна огън на корниза и запали факла с меча мас, за да гори бавно и ярко.
Пристъпи в пещерата и кланът се затътри след него.
Светлината на факлата улесни преминаването в мрака. Хората му останаха потресени в съскащото сияние. Една млада жена извика уплашено, защото си помисли, че ще бъде стъпкана от конете от лявата й страна и бизоните отдясно. Малко момче се замая при вида на огромния черен бик, носещ се над главата му, и заскача, за да покаже на майка си какво е видяло.
Тал беше работил усърдно, подготвяйки това място. С благословията на баща си бе взел Убоас за своя партньорка и двамата бяха влезли в радостен ритъм. Когато не ловуваше дивеч или риба и не разрешаваше споровете между членовете на клана, той приготвяше от извисяващата вода и се качваше в пещерата с нея. Там пиеше тръпчивата червена течност, прекарваше нощта изгубен в света на сънищата и когато се връщаше при нея, изпълнен с енергия и възбуден, с горящи слабини, полагаше партньорката си върху бизоновата кожа, принадлежала някога на баща му, и се сношаваше с нея, докато и двамата не оставаха без сили. След малко сън беснееше за известно време като диво животно, докато тялото му не отслабваше и се изтощаваше от демонските мъчения.
А после идваше на себе си пречистен и започваше да рисува.
Черпейки от наученото през детството за смесване на стрити цветни камъни и глини, той приготвяше чудесни ярки бои, като ги пригоди чрез опит и грешка да се задържат добре към прохладните влажни стени.
Не беше достатъчно да рисува очертанията, както правеха хората преди. Виждаше животните в живи цветове и искаше да ги предаде точно по този начин. Избираше местата по светлината на лампите, които сами по себе си бяха също откритие. Използва уменията си на каменоделец да изработи плитка, подобна на черпак лампа от варовик, в която слагаше меча мас, смесена с хвойнови клонки. Когато се запалеха, клонките светеха дълго с жълт пламък. Убоас му светеше, докато той работеше.
Вземаше предвид и характера на стените. Ако някоя издатина му напомняше за конска задница, рисуваше задница. Ако вдлъбнатина му приличаше на око, там поставяше окото. И винаги забелязваше как светлината на лампата играе върху повърхността на скалата. Обичаше чувството за движение, което можеше да постигне със светлини и сенки.