Пражкото гробище
- Автор: Эко Умберто
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефан Тафров
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пражкото гробище». Краткое содержание книги:
„Пражкото гробище“ е с обем 528 страници (на италиански) и вече цяла година е тотален бестселър в Италия, Испания, Аржентина и други испаноговорящи страни, а откакто излезе на английски — и в англоезичния свят. Само в Италия книгата излезе с огромния за страната тираж от 200 хиляди екземпляра!
— И кого имате предвид под „ние“? — попитал един от патриотите.
Симонини се престорил, че се колебае, и после извадил на показ целия набор от небивалици, които му спечелили доверието на торинските студенти: представлявал Великата вендита, бил един от помощниците на призрачния Нубиус и не бивало да питат повече, защото устройството на организацията било такова, че всеки неин член познавал само непосредствения си началник. Проблемът бил, че нови бомби с неоспорима ефикасност нямало как да се направят тук на място, били необходими експерименти и пак експерименти, и проучвания почти като на алхимик, така че да се смесят правилните съставки и да се извършват изпитания на открито. Той бил в състояние да им предложи спокойно място, точно на улица „Дьо ла Юшет“, както и да покрие всички разходи. Когато бомбите бъдели готови, групата не трябвало да се занимава повече с атентата, само че в помещението се налагало предварително да приемат на съхранение листовките, които щели да съобщят за смъртта на императора и да обяснят целите на атентата. След убийството на Наполеон групата трябвало да разпространи листовките на различни места в града и да остави някои от тях в портиерните на големите вестници.
— Не би трябвало да ви безпокоят, защото във висшите среди ще има човек, който ще погледне на атентата в положителна светлина. Един от нашите хора в парижката префектура се казва Лакроа. Не съм изобщо сигурен обаче, че може да му се има доверие, затова не се опитвайте да влезете във връзка с него, може и да ви издаде, ако научи кои сте, само и само за да го повишат в службата. Нали ги знаете всякаквите му там двойни агенти…
Предложението с всичките му условия било прието с ентусиазъм и очите на Гавиали заблестели. Симонини дал ключовете на помещението и солидна сума за първите покупки. След няколко дни отишъл да посети заговорниците и му се сторило, че експериментите вървят добре; занесъл им стотина листовки, отпечатани от печатар симпатизант, оставил още пари за разходите и с възгласа „Да живее обединена Италия! Рим или смърт!“ си отишъл.
Ала същата тази вечер, докато вървял по улица „Сен Севрен“, която по това време била безлюдна, му се сторило, че чува след себе си стъпки, и всеки път като спирал на едно място, спирали и те. Ускорил крачка, но шумът ставал все по-близък, докато не станало ясно, че някой не просто крачи заедно с него, а го преследва. И наистина, изведнъж усетил как някой му диша във врата, после бил сграбчен със сила и запратен в сляпата уличка „Саламбриер“ (по-тясна и от улица „Льо Ша ки Пеш“), която започвала тъкмо на същото място; сякаш преследвачът му познавал добре тези места и избрал точния момент и ъгъл. Притиснат до стената, Симонини зърнал само проблясващото острие на нож, който почти докосвал лицето му. В тъмнината не успял да види лицето на нападателя си, но колебанията му се изпарили в мига, в който чул гласа, който със сицилиански акцент му изсъскал:
— Шест години ми трябваха да попадна на следите ви, отче, но най-сетне успях!
Бил гласът на майстор Нинуцо, за когото Симонини бил убеден, че го е оставил наръган два пъти с кинжал в корема в погреба край Багерия.
— Жив съм, защото един милостив човек мина оттам след вас и ми се притече на помощ. Три месеца прекарах между живота и смъртта и на корема имам белег от единия до другия хълбок… Щом се привдигнах от леглото обаче започнах да търся. Да сте виждали един духовник такъв и такъв… Накратко, в Палермо някой ви видял да си говорите в кафенето с нотариус Музумечи и му се сторило, че много приличате на един пиемонтски гарибалдиец, приятел на полковник Ниево… Научих, че този Ниево изчезнал в морето, сякаш корабът му се превърнал в дим, а аз добре знаех как е станало така и чие дело е това. От Ниево беше лесно да направя връзката с пиемонтската армия, а оттам с Торино, та прекарах цяла година в този студен град да разпитвам най-различни хора. В крайна сметка узнах, че този гарибалдиец се казвал Симонини, имал нотариална кантора, но я продал, като пред купувача се издал, че отива в Париж. Все така без пукната пара и не ме питайте как, дойдох в Париж, само дето не знаех, че градът е толкова голям. Наложи се да пообиколя доста, за да намеря следите ви. И сновах по улици като тази, като от време на време опирах нож в гърлото на някой добре облечен господин, объркал пътя. По един на ден и успях да преживея. И все по тия места обикалях. Предполагах, че човек като вас вместо по достопочтените домове ще ходи повече по разни свърталища, както ги казват тук. Трябваше да си пуснете голяма черна брада, ако не искате да ви познаят лесно…