Последният валс на Матилда
- Автор: Маккинли Тамара
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-300-X
- Переводчик: Теодора Божилчева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Последният валс на Матилда». Краткое содержание книги:
Джени я получава като прощален подарък от съпруга си. Тя научава за завещанието, едва след смъртта му. Без да знае къде да потърси подкрепа и утеха, решава да замине за Чаринга. Фермата крие своите тайни. Тайни, които витаят около предишната й собственичка, Матилда Томас. Явно е, че никой от съседите й не желае да говори за Матилда.
Постепенно тази сурова земя започва да си проправя път към сърцето на Джени.
Колкото повече време изминава, толкова повече усеща натрапливото присъствие на предишната собственичка.
Тогава открива дневниците на Матилда и се оказва въвлечена в един разказ, много по-шокиращ, отколкото някога си е представяла.
Джени съпреживяваше самотата и изолацията на Матилда. Знаеше какво е да си сам на света. Разбираше копнежа й да има до себе си приятел, с когото да поговори. Годините в сиропиталището я бяха научили да не споделя чувствата си, да крие най-съкровените си мисли под маската на привидно спокойствие, защото ако покажеше и най-лекото смущение или страх, това щеше да я направи уязвима — слабост, която сестра Майкъл възприемаше като покана за наказание.
Мислите й се насочиха към Даджара и сиропиталището. В главата й зазвучаха детски гласчета. Сети се за сестрите и потръпна при този спомен. Повечето от тях ръководеха възпитаниците си с остър език и твърда ръка, но единствено гласът на сестра Майкъл я връщаше към ужаса, който бе изпитала в онези ранни детски години.
— Ти се дете на дявола, Дженифър, и той трябва да бъде прогонен от теб.
Джени примигна, сякаш отново усети върху гърба си плясването на малкия камшик, който сестра Майкъл носеше винаги със себе си. Дори и сега, след толкова години, тя не можеше да влезе в католически храм, без да изпита страх; да чуе шумоленето на расата на монахините или тракането на зърната на броениците, без да я полазят студени тръпки по гърба. Тези звуци предизвикваха у нея желание да избяга и да се скрие.
Джени скочи от леглото и се наведе над перваза на прозореца. Имаше нужда от въздух и слънчева светлина, за да пропъди мрачните спомени. Никога нямаше да може да забрави жестокостта на онези години, но имаше един светъл лъч и това беше Даян.
Изоставеното разплакано четиригодишно момиченце беше намерено на стъпалата на сиропиталището една вечер след вечерната служба. На рокличката му беше закачена нечетлива бележка.
„Името и е Даян. Не мога повече да се справям.“
Джени въздъхна при спомена за отчаяното хлипане на Даян през първата нощ. Тогава тя се бе покатерила в леглото при нея и двете прекараха нощта плътно прегърнати. Това беше началото на едно нерушима връзка, която не можеше да бъде прекъсната, и в моменти като този, когато се чувстваше самотна, Джени усещаше отсъствието й особено силно.
— Аз поне имам Даян — промълви тя. — Горката Матилда не е имала никого.
Думите й отекнаха в застиналата тишина на късния следобед и тя се отдалечи от прозореца. Сети се за зелената рокля и призрачната музика, за ръцете, които нежно я прегръщаха по време на танца. Матилда е имала някого. Някой, който много е държал на нея. Някой, чийто дух още витаеше из Чаринга и чакаше нейната история да бъде разказана.
Матилда заби лопатата в пръстта и извади картофите. Бързаше да свърши, защото имаше още доста работа до утре, когато щяха да се появят стригачите. През целия ден обаче я преследваше една тъпа болка, която ту се засилваше, ту изчезваше. Усещаше я ниско в кръста и се чудеше дали не си е разтегнала някой мускул, докато преместваше стария генератор зад кошарата за стригане.
Тя се изправи и започна да разтрива кръста си, когато изведнъж болката се засили и спря дъха й. Изглежда, че се придвижваше, разстягайки като стоманен обръч корема й. Преди няколко дни бебето беше спряло да рита и тежестта се беше преместила по-ниско. Матилда попипа опънатата издутина под свободно пуснатата риза и се запита дали не бе настъпил часът.
— Не още — промълви задъхана. — Не може да бъде. Още е рано. Стригачите ще пристигнат всеки момент.
Тя се наведе, за да събере картофите и се олюля от острата режеща болка. Клекна на колене, забравила за картофите, цялото й внимание се съсредоточи върху силната болка, която я владееше. Затвори очи, сви се на земята и опря буза в топлата пръст. В гърлото й се зароди стон, който премина в продължително ниско стенание до момента, в който контракцията отслабна.
Изправи се, като залиташе на крака и тръгна с нестабилни крачки към верандата. Трябваше непременно да се добере до къщата, докато още можеше да ходи. Тъкмо стигна до входната врата, когато усети яростната атака на нова контракция. Седна в люлеещия се стол, без да може да помръдне от раздиращата я болка.
— Гейбриъл — изкрещя. — Гейб! Помощ!
Колибите бяха пусти и нищо не помръдваше наоколо, освен овцете в кошарите.
Болката се примеси със страх. Матилда знаеше какво представлява раждането, беше помагала при раждането на овцете — но нещата можеха и да се объркат. Много от овцете умираха при раждане, много от агнетата се раждаха мъртви.