Последният валс на Матилда
- Автор: Маккинли Тамара
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-300-X
- Переводчик: Теодора Божилчева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Последният валс на Матилда». Краткое содержание книги:
Джени я получава като прощален подарък от съпруга си. Тя научава за завещанието, едва след смъртта му. Без да знае къде да потърси подкрепа и утеха, решава да замине за Чаринга. Фермата крие своите тайни. Тайни, които витаят около предишната й собственичка, Матилда Томас. Явно е, че никой от съседите й не желае да говори за Матилда.
Постепенно тази сурова земя започва да си проправя път към сърцето на Джени.
Колкото повече време изминава, толкова повече усеща натрапливото присъствие на предишната собственичка.
Тогава открива дневниците на Матилда и се оказва въвлечена в един разказ, много по-шокиращ, отколкото някога си е представяла.
Кученцето взе решение вместо него. С едно последно движение, то се изскубна от ръцете му, скочи на пода и хукна към вратата на спалнята. Започна да скимти и да драска с предните лапи по дървото.
Плачът изведнъж престана.
— Кой е? — Гласът на Джени беше глух и разтревожен.
— Аз съм, госпожо Сандърс. Няма нищо спешно. Ще дойда утре — побърза да обясни Брет.
— Не, не си тръгвайте. Ей сега идвам.
Той гушна кученцето, свали шапката, си и застана притеснен на известно разстояние от вратата на спалнята. Чуваше как тя се движи из стаята, чу я как въздъхна и бързо издуха носа си — всичко му говореше, че присъствието му е нежелано. Искаше му се сега да е в бараката при другите и изобщо да не бе идвал.
Вратата се отвори и откри набразденото й от сълзи лице. Брет отстъпи назад. Тези чудни очи, плувнали в сълзи, му въздействаха по особен начин.
— Идвам с предложение за мир — каза със заекване, — но виждам, че не съм избрал подходящ момент. Ще дойда утре.
Говореше бързо и неясно и вероятно несвързано, но тя, като че ли не забеляза.
— За мен ли е? О, какъв красавец! — ахна тя с широко отворени от удоволствие очи. — Много мило. Благодаря.
Брет прехвърли кученцето в ръцете й и малкото животинче веднага започна да ближе сълзите по лицето й. Брет погледна тези виолетови очи и изведнъж почувства, че не му достига въздух, забрави всичко, което си бе намислил да й каже. Изпита желание да протегне ръка и да я докосне, да махне тази лъскава коса от мократа й буза и да пресуши с целувки сълзите й.
Осъзнаването на тази мисъл го извади от вцепенението и той отстъпи назад. Какво, по дяволите, си въобразяваше? Той работеше за нея. Сигурно си бе загубил ума. Прокашля се и се изправи в целия си ръст.
— Само исках да се извиня за тази сутрин — и за вчера — заекна Брет. — Помислих си, че ще ви е приятно да си имате компания. Кученцето е един малък разбойник и още няма хигиенни навици.
Когато Джени го погледна, той усети, че се изчервява и като мачкаше шапката в ръцете си, бавно заотстъпва към изхода и сигурността на верандата.
Джени се засмя, когато кученцето я близна и заскимтя.
— Какъв хубавец си ти! — говореше му с гальовен глас, като рошеше копринената му козина. — Благодаря, Брет. Не бихте могли да ми направите по-хубав подарък.
— Вече е късно. — Гласът му бе дрезгав. — Ще се видим утре сутринта. — Той протегна ръка зад гърба си, за да отвори вратата, с поглед, вперен на един метър над рамото й.
— Наистина ли трябва да си вървите? Останете да изпиете една бира. Можете да ми помогнете да измислим име на този приятел.
Брет усети самотата в гласа й и видя в очите й молба за малко компания.
— Не знам… — започна. Разкъсваше се от желанието да остане и от мисълта, че е по-добре да си върви.
— Моля ви! — Виолетовите очи го гледаха настоятелно.
Брет не можа да устои. Спомни си самотата на Марлийн и обвиненията й, че не прекарва достатъчно време с нея, че никога не я слуша, когато му говори. Вината винаги намира начин да те размекне. Мисълта, че Джени има нужда от него, го накара да отстъпи от вратата и да я последва в кухнята. Една бира нямаше да му навреди.
Застана непохватно до кухненската маса с шапка в ръка, докато наблюдаваше как Джени сипва в една паничка мляко за кученцето. То веднага стъпи в паничката и започна да лочи, след което облиза млякото от пода и от лапите си, като следеше с големите си кафяви очи тяхната реакция.
Джени се разсмя, погали го по главата, после отиде да вземе бирите от газовия хладилник. Отвори ги, подаде едната на Брет и отпи една голяма глътка от своята.
Брет забеляза начина, по който се извиваше шията й, докато отпиваше от бирата и бързо погледна на другата страна, като се чудеше каква ли игра играеше тя. Сигурно осъзнаваше как му въздейства. Реши да си тръгне веднага, щом си изпие бирата.
Джени седна на масата срещу него и се загледа как кученцето дъвче една от обувките й.
— Благодаря ви, Брет. Беше много мило от ваша страна.
— За нищо — промърмори той.
Видя, че очите й се навлажниха отново и заби поглед в бирата си. Искаше да я попита какво я е разстроило, но не знаеше как да го направи. Надяваше се, че тя няма да се разплаче отново. Проклятие. Искаше му се мамчето да е тук сега. Тя щеше да знае какво да направи.