Престол и щурм

– Мал, аз разцепих купола.

– Много драматично се получи.

От мен се откъсна нещо средно между смях и ридание.

– Сега какво ще правим, ако завали?

– Каквото винаги сме правили – ще останем сухи – отвърна той.

На вратата се почука и Тамар надзърна вътре.

– Една от прислужниците пита дали ще останеш да спиш в покоите на Тъмнейший.

Знаех, че трябва да остана тук. Но никак не ми се искаше. Прокарах ръка през лицето си и се надигнах от стола. Пристигнах в Малкия дворец преди по-малко от час, а вече се чувствах на предела на силите си.

– Нека им хвърлим едно око.

Покоите на Тъмнейший бяха непосредствено до оръжейната зала. Облечена във въгленочерно прислужница ни въведе в просторна, но доста обикновена приемна с дълга маса и няколко неудобни наглед стола. На всяка от стените имаше по една двукрила врата.

– Тази води навън от Малкия дворец, суверенна – започна прислужницата, показвайки надясно. После посочи вратата вляво. – Тази е към помещенията на охраната.

Вратата право срещу нас говореше сама за себе си. Абаносовите ù криле се извисяваха от пода до тавана, върху тях беше дърворезбован символът на Тъмнейший – затъмнено слънце.

Още не бях готова да вляза там, затова първо се отбих да надникна в помещенията на охраната. Тяхната приемна се оказа много по-уютна. В нея имаше кръгла маса за игра на карти и няколко удобни меки кресла, подредени около зиданата печка с кахлени плочки, която топлеше помещението през зимата. През отворената врата оттатък мярнах редици с легла на два ката.

– Явно Тъмнейший е имал повече охранители – отбеляза Тамар.

– Доста повече – отвърнах.

– Може да съберем още хора.

– И аз си мислех същото – обади се Мал. – Но нито съм убеден дали е необходимо, нито знам на кого мога да се доверя.

Нямаше как да не се съглася с него. Засега можех да разчитам само на Толя и Тамар, но единственият човек, на когото вярвах безпрекословно, беше Мал.

– Дали да не вземем подкрепление от пилигримите – предложи Тамар. – Някои от тях са бивши военни. Все ще се намерят неколцина добри бойци, които със сигурност биха жертвали живота си за теб.

– В никакъв случай – отвърнах. – Царят ще чуе някой от тях да шепне „Санкта Алина“ и направо ще ми наниже примката на шията. Освен това не искам живота на хора, които вярват, че мога да възкресявам мъртъвци.

– И сами ще се справим – намеси се Мал.

Кимнах.

– Добре. И... ще се погрижи ли някой да оправят купола?

Толя и Тамар се ухилиха едновременно.

– Не може ли да го оставим поне още няколко дни така?

– Не става – разсмях се. – Не ми се ще да ни се стовари отгоре в незнаен ден и незнаен час. Говорете с Фабрикаторите. Те сигурно знаят какво трябва да се направи. – Прокарах палец по изпъкналия белег върху дланта си. – Но не им позволявайте да го възстановят така, сякаш нищо не е било. Белезите опресняват паметта.

Върнах се в гостната на Тъмнейший и потърсих с очи прислужницата, която още се помайваше край вратата.