Престол и щурм
- Автор: Бардуго Лей
- Серия: Гриша #2
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престол и щурм». Краткое содержание книги:
– Ще вечеряме тук – казах. – Нали ще се погрижите?
Тя вдигна вежди, после се поклони и припна навън. Намръщих се. От мен се очакваше да издавам заповеди, не да моля.
Оставих Мал и близнаците да обсъждат смените на нощното дежурство и приближих абаносовата врата. Дръжките ù представляваха два тънки полумесеца, изработени от нещо, което приличаше на кост. Когато ги хванах и дръпнах вратата, тя се отвори напълно безшумно – нито скърцане, нито звук от триене на панти.
Слугинята беше запалила лампите в спалнята на Тъмнейший. Огледах се и въздъхнах облекчено – не си давах сметка, че дотогава бях сдържала дъха си.
Какво всъщност очаквах? Тъмница? Вълча яма? Или пък че Тъмнейший е спял в короната на някое дърво? Спалнята имаше формата на хексагон, а стените ù от тъмно дърво бяха покрити с дърворезба, която създаваше илюзията за гъст лес с клонати дървета. Над огромното легло с балдахин се издигаше купол, облицован с полиран обсидиан[13] и инкрустиран с късчета седеф , които бяха подредени във формата на съзвездията. Без съмнение, стаята беше необикновена и разточително пищна, но все пак си оставаше просто спалня.
По лавиците не се виждаше нито една книга. Писалището и тоалетната масичка също бяха голи. Явно някой се беше погрижил всички вещи на Тъмнейший да бъдат изнесени – или бяха изгорени, или направени на пух и прах. Може би трябваше да се благодаря, че царят не е изравнил и Малкия дворец със земята.
Приближих до леглото и прокарах ръка по хладната калъфка на възглавницата. Мисълта, че Тъмнейший все пак е човек от плът и кръв и е полагал глава тук, за да си почине през нощта като всички простосмъртни, ми носеше известно успокоение. Но наистина ли бях готова да спя в неговото легло, под неговия покрив?
Внезапно осъзнах, че стаята още ухаеше на него. Досега не си бях давала сметка, че той изобщо излъчва някаква миризма. Затворих очи и вдишах дълбоко. Какво беше това? Недоловим полъх на зимен вятър. Голи клони.
Аромат на отсъствие, дъх на нощ.
Раната в рамото ми взе да боде. Отворих очи. Вратите на спалнята бяха затворени. Не ги бях чула да се притварят.
– Алина.
Извърнах се рязко. Тъмнейший стоеше от другата страна на леглото.
Притиснах ръце към устата си, за да не изкрещя.
„Това не е истина – казах си. – Просто халюцинация. Също като в Долината.“
– Моята Алина – тихо прошепна той. Лицето му беше красиво, без белези.
Съвършено.
„Няма да викам за помощ, защото това пред мен не е истинско. Когато се втурнат тук да ме спасяват, нищо няма да намерят.“
Той бавно заобиколи леглото. Стъпките му не издаваха звук. Затворих очи, скрих лицето си в ръце и преброих до три. Когато отново погледнах, той стоеше право пред мен. „Няма да крещя.“
Направих крачка назад и усетих как гърбът ми опира стената. От устата ми се изтръгна задавен писък.
„Няма да крещя.“
Той протегна ръка. „Не може да ме докосне – казах си. – Ръката му просто ще мине през мен като на призрак. Той не е истински.“
– Не можеш да избягаш от мен – прошепна.
Пръстите му погалиха бузата ми. Съвсем истински, от плът и кръв. Усетих ги. Обзе ме ужас. Вдигнах ръце и в стаята плисна ярка светлина, която трептеше нажежена. Тъмнейший се стопи. Отвън се дочуха стъпки. Вратата рязко се отвори и през нея влетяха Мал и близнаците с насочени оръжия.
– Какво стана? – извика Тамар, опипвайки с поглед празната стая.
– Нищо – едва процедих през стиснати устни, надявайки се гласът ми да прозвучи нормално. Зарових ръце в гънките на кафтана, за да не се види как треперят. – Защо?
– Видяхме светлината и...
– Тук е малко мрачно – отвърнах. – Всичко е в черно.
Тримата дълго време не откъсваха очи от мен. После Тамар се огледа.
– Наистина е доста неприветливо. Сигурно ще искаш да обзаведеш по свой вкус.
– Определено.
Близнаците още веднъж огледаха стаята и тръгнаха да излизат. Толя вече мрънкаше на сестра си за вечеря. Мал обаче стоеше край вратата и чакаше.
– Цялата трепериш.
Знаех, че този път няма да ме разпитва. Нямаше и нужда. Трябваше сама да му призная истината, без да се налага да задава въпроси. Но какво можех да кажа – че ми се привиждат призраци? Или че полудявам? И че няма шанс да се спасим, колкото и да бягаме? Или че и в мен зее пукнатина също като в златния купол, но през нея прозира нещо много по-страшно от дневна светлина?
Вместо това мълчах.
Мал кимна отсечено, после си излезе.
Останах да стърча съвсем сама насред пустите покои на Тъмнейший.
„Повикай го обратно – мислех си отчаяно. – Кажи му нещо. Признай му всичко.“