Престол и щурм

– Царю мой – смирено рече той, – прости, че се намесвам, но следотърсачът е помогнал на Призоваващата слънцето да избегне сигурен плен от враговете на короната.

– Ако изобщо някога е била заплашена от реална опасност.

– С очите си го видях да вдига оръжие срещу Тъмнейший. Той е доверен приятел и съм убеден, че е действал в интерес на Равка. – Царят издаде напред долната си устна, но Николай продължи настоятелно. – Ще се чувствам много по-спокоен, ако знам, че е в Малкия дворец.

Царят се намръщи. „Сигурно вече няма търпение да се наобядва и да си поспи“, помислих.

– Какво ще ни кажеш в своя защита, момче? – попита той.

– Само това, че постъпих както смятах за редно – равно отвърна Мал.

– Изглежда, и според сина ми си имал основателна причина.

– Сигурно всеки човек смята собствените си основания за най-правилни – каза Мал, – но това си беше дезертьорство.

Николай изви очи към тавана, а на мен ми се прииска здравата да раздрусам Мал. Защо поне веднъж не пожертваше тая своя упоритост и праволинейност?!

Царят се намръщи още повече. Всички притихнахме в очакване.

– Е, добре – реши накрая. – Какво пък толкова – още една усойница в гнездото. Тогава ще бъдеш позорно разжалван.

– Позорно?! – избъбрих.

Мал обаче само се поклони.

– Благодаря, царю мой – каза.

Царят вдигна ръка и лениво махна.

– Върви – нареди сприхаво.

Изкушавах се да остана и да поспоря с величеството, но Николай беше втренчил предупредителен поглед в мен, а Мал вече наближаваше вратата.  Трябваше да се затичам, за да го настигна, докато вървеше с отсечена крачка по застланата със син килим странична колонада.

Щом излязохме от престолната зала и вратата се затвори зад нас, започнах да говоря задъхано:

– Ще говорим с Николай. Ще го накараме да ходатайства за теб пред царя.

Мал дори не забави крачка.

– Няма смисъл – отвърна. – Знаех, че така ще стане.

По приведените му рамене обаче разбрах, че до последно е таял надежда. Искаше ми се да го хвана за ръка, да го накарам да спре и да му кажа колко съжалявам; да го уверя, че ще намерим начин да поправим нещата. Вместо това подтичвах край него, стараейки се да не изоставам, и си давах сметка, че от всяка врата ни наблюдава по един лакей.

Върнахме се по същия път из пищните и бляскави зали на двореца, после надолу по мраморното стълбище. Фьодор и неговите гришани чакаха при конете – бяха се поспретнали, доколкото е възможно, но ярките им кафтани изглеждаха все така износени и захабени. Тамар и Толя стояха мълчаливо настрани, а златните слънца просветваха върху ризите им от грубо платно. Поех си дълбоко въздух. Николай направи каквото е по силите му. Сега беше мой ред.