Купата на небесата

— Отговори на въпроса и после се оплаквай.

Аяан замръзна за цели три секунди. След това заговори бавно:

— Не, сър. Още нямаме визуална връзка.

— Проблемът в честотата ли е, или в шума?

— Към този момент това няма значение, сър.

— Хм. — Той взе схемите, които му бе донесла. — Някакви оплаквания?

Аяан примигна и присви устни.

— Не, сър. И никакви извинения.

— Чудесно. — Редуинг си позволи лека усмивка.

Аяан му показа схемата на външната конструкция, която бе сглобила от корабни подпори.

— Щом оправим настройките на свързаните антени и оптимизираме приемането на сигнала на Бет, ще разполагаме с работеща система.

— И ще може да започнете издирването на Клиф?

— Да, но както знаете, не сме наясно с каква екипировка разполага неговата група.

— Би трябвало да имат полеви комуникатори.

— Дали са успели да ги запазят? Въобще не засичам сигнал.

Редуинг разбираше достатъчно и знаеше, че групирането на микровълновите антени отвън е дяволски трудна работа. Антените трябваше да бъдат свързани хардуерно и софтуерно, за да се превърнат в едно гигантско ухо. Да се работи върху постоянно подвижната платформа, обикаляща Купата, и да бъдат фокусирани по подвижната повърхност — дори не можеше да си представи всички проблеми.

— Отлична работа, Аяан. Знам, че е трудно. Продължавай да търсиш сигнал.

При тази неочаквана похвала тя примигна.

— Да, сър.

Редуинг кимна и измина енергично — по-скоро за пред екипажа — петте метра до основния екран на мостика. Цялата полусфера беше гигантски дисплей, който можеше да показва истински образи и динамично променящи се схеми. Редуинг беше наредил вътрешната, центробежна гравитация на кораба да бъде като на Купата — 0,8 g Всички трябваше да са готови да слязат и да помогнат, ако се наложеше. Но нямаше да прати никой долу, преди да научи повече.

Усети внезапен тласък и корекция и тръгна към пилотския пулт.

— Как са индукционните намотки?

— Пращят — отвърна пилотът. Казваше се Джампудвипа, но всички го наричаха Джам. Изправих го с ускорителите в трета зона. Едва успяваме да съберем достатъчно плазма, за да не изпада системата в паразитни осцилации.

— По дяволите! Можем ли да достигнем делта?

Джам сви рамене.

— Може би.

Гледката на Купата заемаше почти цялата светеща полусфера.

Пейзажът се разгръщаше със замайваща скорост, защото се движеха с орбитална скорост от десет километра в секунда. Такова изобилие! Гори, кипящи от обещаваща зеленина. Огромни сини морета, пустини със златист пясък, реки, виещи се през долини с ниски хълмове. Над континентите, които бяха по-големи от Земята, бушуваха бури и урагани. Необятна, невъзможна география. Наистина завидна конструкция. Но кой я бе построил? Или… какво?

Редуинг погледна комуникационните честоти. Сигналът на Бет беше изчезнал, но групата ѝ все пак бе успяла да се свърже за няколко минути. За да я държат в обхвата, Редуинг и Джам трябваше да маневрират постоянно, като редуват вахтите с втория пилот. Клеър Конуей, жилава русокоса жена. Но слънчевият вятър беше твърде слаб, само колкото да поддържа индукционните камери. Вакуумът беше добър, но вятърът на червената звезда бе по-слаб от този на Слънцето. Очевидно плазмата се насочваше в струята. За инженерите продължаваше да е мистерия как точно работи магнитното фокусиране. Цялото това странно място бе звучен шамар в лицето на човешките усилия. Дори „Слънцетърсач“ беше като жалко сапунено мехурче в сравнение с него. Огромната купа се въртеше толкова бързо, че покриваше периметър колкото орбитата на Меркурий на всеки девет дни.