Довършителката

– Нарича се Дестин.

– Значи знаеш името й? А известно ли ти е, че може да лети?

– Изкована е от джуджета-чародейци, от звука на котешки стъпки, женска брада, корен на планина, мечи жили, дъх на риба и птича слюнка.

– Звучи отвратително.

– Абсолютно неразрушима е, а качествата и са безценни –изгледа ме Еон. – Имаш голям късмет да я притежаваш.

Докоснах мястото върху кожата си, където бях прерисувала символа с трите куки. Ако той знаеше за Дестин, нищо чудно да можеше да разтълкува и неговото значение. Протегнах ръката си така, че да го види.

– Женската, от която взех Мълнията, носеше пръстен с това изображение. Имаш ли представа какво означава?

– Да, трите куки – вдигна три пръста той. – Като света троица.

– Това го разбрах и сама – отвърнах иронично, подтиквайки го да каже нещо повече.

– Вярност, справедливост и истина, Вега Джейн. Три части от едно цяло. Взети заедно, съставляват най-великата сила от всички.

– И къде се съдържа тя?

– У онези, които ги изповядват.

– Мислех, че всеки се придържа към тях.

– Това положително не е така.

– Дядо ми имаше подобен пръстен.

– Нима?

– Колко Уъгове са минавали оттук?

– Не много.

– И ти просто чакаш тук, за да дадеш ключовете на всеки, който се появи?

– Не.

– А на кого тогава?

– Само на онези, които търсят отговори.

– Значи когато казах, че...

– Да.

Реших да стрелям в тъмното.

– Дядо ми идвал ли е тук?

– Преди много време – кимна Еон.

– Казвали са ми, че го сполетяла Случка и след нея изчезнал.

– Ти вярваш ли?

– И аз не знам. – Направих пауза и добавих с уморен глас: – Всъщност не, не вярвам.

– Как е раната ти, Вега? – попита той.

Вдигнах ръката си. Белезите още стояха, но някак избледнели, а болката не се усещаше толкова силно. Погледнах сребристата ръкавица, с която ги бях потъркала. Дали не бе напоена с някакъв лековит мехлем?

– Колко време съм отсъствала? – рекох, подпирайки се върху Мълнията.

– Всъщност николко. Времето е интересно понятие. Ето, за мен не е изтекъл нито миг, докато за теб са се случили доста неща.

– Нямаш си и представа.

– Наистина нямам.

Канех се да кажа още нещо, но съзнанието ми изведнъж се изпразни. После бавно дойдох на себе си.

Знаех къде се намирам. Усещах тревата, върху която лежах, чувах проскимтяванията на Хари Две и тупкането на лапите му около себе си. Част от мен искаше просто да остане така, без да мърда, до края на Сесиите си. Но все пак се вдигнах на лакът и отворих очи. В далечината се виждаха Комините. Погледнах към небето. Не беше изтекло почти никакво време – още се спускаше здрач. Единствените неща, доказващи, че не съм сънувала, бяха ръкавицата върху ръката ми и Мълнията в същата тази ръка.

Както и издутината в джоба ми, където лежеше Целебният камък.

Станах и стиснах по-здраво копието. Какво щях да правя с него? То бе високо колкото мен. Не можех просто да го разнасям из Горчилище, а нямаше къде да го скрия.