Довършителката
- Автор: Балдаччи Дэвид
- Серия: Вега Джейн #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1630-0
- Переводчик: Деян Кючуков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Довършителката». Краткое содержание книги:
Всичко се променя, когато вижда своя ментор и приятел Куентин Хърмс да бяга в забранената зона на Мочурището, където обитават страшни зверове. Преследван е от членовете на Съвета и от техните безмилостни кучета.
Мистериозното бягство на Куентин подтиква Вега Джейн да потърси отговори на неудобни за Съветавъпроси, а това я отвежда до разкрития за машинации от миналото, които разбиват представите й за света. Родното й място се оказва задушено от интриги и тайни, прикривани зад паравани от лъжи и заблуди.
„Довърщителката” е едно невероятно приключение, изпълнено с опасности, напрежение и неочаквани обрати в духа на шедьоври като „Властелинът на пръстените”, „Хари Потър” и „Игрите на глада”, от които авторът на бестселъри Дейвид Балдачи е черпил вдъхновението си.
Огледах внимателно хоризонта. В далечината, на километри от мен, имаше долина, почти скрита под одеялото от мъгла. Но в нейния край се забелязваше нещо, което не можех да сбъркам – пламтящите в червено порти. Сниших се рязко надолу. Налагаше се да го сторя, защото от небесата се задаваше нова опасност. Точно зад мен със свистене се носеше същество, което можех да опиша единствено като Джабит с крила. Ако това изобщо бе възможно, гадината бе още по-ужасяваща от пълзящия си по земята събрат. И колкото и бързо да летях, тя неумолимо ме застигаше.
Погледнах Мълнията. Знаех, че не притежавам уменията на предишната й господарка. Но тя ми бе казала, че когато не ми останат други приятели, мога да разчитам на нея. Е, време беше да го проверя. Сега или никога.
Извъртях се във въздуха с лице към връхлитащия Джабит и замахнах. С мисления си взор виждах как Мълнията лети право към целта – и ето че тя стори именно това.
Чудовището експлодира, а копието описа грациозна дъга и се върна обратно в дланта ми. Приземих се, пуснах Хари Две и се втурнах презглава към портата. Беше време да се връщам в настоящето. Миналото започваше да ми идва в повече.
Изгарянето. То беше върху лявата ми ръка, с размера на две монети, залепени една до друга. Не знаех дали ме е засегнал някой от лъчите светлина, дали крилатият Джабит е изстрелял нещо по мен, или го е причинило докосването на умиращата Женска. То обаче ме болеше непоносимо и веднага щом преминах през портата, започна да се подува.
В секундата, в която портите от ковано желязо се затвориха зад мен, паднах на колене и си поех дълбоко дъх веднъж, два пъти. После започнах да ридая неудържимо. Бях изживяла твърде много от миналото за твърде кратко време. Сърцето ми замираше, виеше ми се свят, а главата ми щеше да се пръсне. Хари Две приседна унило до мен, без да джафка или да подскача както обикновено.
Когато най-сетне ми попремина, се изправих и видях пред себе си Еон. Изпъкналите му очи гледаха вторачено – не в мен, а в Мълнията, която продължавах да стискам с облечената си в ръкавица ръка.
– А, ето те и теб – възкликнах и като пристъпих с олюляване напред, му подадох златния ключ. – Заповядай, вземи си проклетия ключ към миналото. Съмнявам се да го поискам отново за в бъдеще.
– Откъде взе това? – посочи той към копието.
– Това ли? – отвърнах ядно. – Дадоха ми го на едно бойно поле. За да се опазя от нещата, които не можели да ме видят, нито да ме наранят.
– Да не искаш да кажеш, че си била видяна?
– Видяна, а също и докосвана – протегнах му изгорената си ръка. – Очарователно, не намираш ли? – Едва тогава се сетих. Извадих Целебния камък от джоба на наметката си, прокарах го над подутата и зачервена кожа и си помислих, че ще изглежда много по-добре, ако се върне в нормалното си състояние. Но нищо не се случи. Двете кръгли петна не изчезнаха. Дори ми се стори, че се подлютиха още повече.
– Това е прокълната рана – рече Еон. – Камъкът не може да я изцели.
– Колко мило! – извиках. – А що се отнася до копието, даде ми го една облечена в ризница Женска, която загина в битката. Тя знаеше името ми и каза, че съм била длъжна да оцелея. А ти ме увери, че ще бъда невидима и по никакъв начин няма да мога да се намесвам в събитията. Такъв бил проклетият неотвратим закон на времето. Е, за твое сведение видях много повече от собственото си минало. Убивах други и аз самата едва не загинах. Дори получих и прокълната рана. Като изключим това, ти позна за абсолютно всичко. – Плеснах с ръце. – Поздравления.
Дребното, сбръчкано лице на Еон се спаружи още повече при резките ми думи. В изражението му имаше толкова разкаяние, че незабавно съжалих за своята невъздържаност. Вече с по-умерен тон, добавих:
– Но все пак оцелях. И действително научих много. Макар че миналото си е мое, явно съм пропуснала доста неща.
– Като например? – повдигна любопитно вежди Еон.
Приседнах на един камък и потърках изгореното място със сребристата ръкавица. Това ми донесе странно облекчение.
– Озовах се на бойно поле. Навсякъде имаше конници в доспехи и Слепове, които можеха да летят. А също и някакви гиганти, които ги мачкаха с голи ръце.
– Известни са като Колоси. Древна раса, трудно поддаваща се на контрол. – Той млъкна и ме огледа. – Това може би иде да ти каже нещо важно.