Довършителката

Но тялото на гиганта, набрало скорост, продължи да се носи напред и скоро стана очевидно, че ще се стовари право отгоре ми. То вероятно тежеше над три тона и щеше да направи Хари Две и мен буквално на пихтия. Сянката му вече надвисваше над нас, затъмнявайки слънцето. Нямаше да успея да се измъкна, не и ако продължавах да нося кучето и Мълнията, а не ми се щеше да жертвам нито едното, нито другото.

И тогава едва не се плеснах по челото. Как не ми беше дошло наум досега? Подскочих и се понесох във въздуха, съвсем ниско над земята. Трябваше ми разстояние, не височина. Стиснах клепачи, защото пак не бях сигурна дали ще се измъкна. Отворих ги едва когато отзад се разнесе грохот и се вдигнаха облаци прах. Мъртвото туловище се бе проснало едва на метър зад мен.

Издигнах се устремно нагоре, но това само ме направи по-лесна мишена. Снопове светлина полетяха към мен от всички страни. Хари Две лаеше по тях и чаткаше със зъби, сякаш можеше да спре смъртоносната им сила. Реших да използвам единствения инструмент, който имах подръка, Мълнията. Не я хвърлих, защото не знаех дали ще се върне обратно, но пробвах да я използвам като щит.

Бързо разбрах, че решението ми е правилно. Лъчите отскачаха от нея. Един от тях дори рикошира в изпратилия го ездач и го повали от седлото. Видях под себе си как друг от гигантите, улучен право в гърдите от пурпурен сноп светлина, се препъва и забива лице в земята, изравяйки триметрова канавка при падането си.

Исках единствено час по-скоро да се махна оттук, но за целта трябваше първо да намеря портите, а нямах никаква представа къде да ги търся.

Докато летях и се оглеждах, видях насреща си да се носи самата смърт. Шестима ездачи в редица, всичките огромни Мъжки, облечени в ризници и яхнали разпенени крилати жребци. Сабите им бяха извадени, но те не изчакаха да се приближат достатъчно, за да ме съсекат с тях. Вместо това ги сведоха надолу с едновременно, косо движение и от техните върхове изригнаха снопове златна светлина. Не знаех какво означава златният им цвят, но не очаквах да ме сполети нищо добро, ако ме улучат. Улових Мълнията така, както бях видяла да я държи мъртвата Женска. В главата си имах ясна идея какво искам от оръжието, но не и как да го накарам да го стори.

Запокитих го с всичка сила и видях, че то полита не напред, а встрани, с въртеливо движение, което го накара да направи завой и да се понесе напряко на златните лъчи. Скоро удари първия от тях, след него втория, третия, а после и останалите три. От това те отскачаха като топки, срещнали стена, и с удвоена сила се устремяваха назад към изпращачите си.

Щом достигнаха редицата от конници, се разрази най-силната експлозия, която бях чула до момента на бойното поле, по-силна дори от тази при падането на първия гигант. Поредица от ударни вълни се стовари върху мен и Хари Две и ни завъртя като перушинки. Когато димът и огънят се разнесоха, ездачите и техните крилати Слепове бяха изчезнали. Не се впуснах в разсъждения над тази невероятна победа от своя страна. Възвърнах си равновесието тъкмо навреме, за да уловя в облечената си с ръкавица ръка Мълнията, която се носеше обратно към мен.