Том 5 (Исторически драми) [bg]

Недейте ми говори за надежда!

За гробища, за червеи, за гнилоч

е време да говорим. С горки сълзи

върху хартията на тази пепел

скръбта си да запишем по земята!

За завещания да поразмислим,

за изпълнители да се погрижим!…

Макар че, не! Защото какво друго

остава ни освен да завещаем

безвластното си тяло на земята?

Животът ни, земите ни сега са

на Болинбрук и само свойта смърт

ний още притежаваме и тази

облякла костите ни стиска глина.

За Бога, нека седнем на земята

и от легендите си спомним как

умирали са винаги кралете

изклани в бой, свалени от престола,

измъчени от призрака на някой,

свален от тях, намушкани в съня си,

отровени от своите съпруги,

избити всички; затова защото

в тоз празен обръч, който стяга лоба

на краля тук, седи на трон Смъртта

и хили се, смешницата, над него

и неговите горди власт и блясък

и пуска го да се яви за малко

на сцената, да си поуправлява,

да вдъхва страх, да умъртвява с поглед,

като че ли плътта, която брани

живота му, е зид, излян от мед;

и тъй, позабавлявала се, иде

и със карфица мъничка пробива

тоз негов крепък зид и край на краля…

Не стойте гологлави и с поклони

недейте се присмива на плътта!

Изоставете всички етикети

традиции и обреди! До днеска

вий много сте се лъгали във мен:

и аз се храня като вас със хляб,

усещам нужда и жадувам дружба,

изпитвам скръб, на страсти подчинен съм —

как можете да казвате за мене —

подвластен на туй всичко, — че съм крал?