Артър & Джордж [bg]

— Бяха лоши свидетели — унило повтори той.

— Те казаха истината — отвърна мистър Мийк. — Друго не биваше да очакваме от тях, във всеки случай не и да се отклоняват от истинската си същност. Нека вярваме, че съдебните заседатели ще го разберат. Мистър Вейчъл е уверен в утрешния ден. Да бъдем уверени и ние.

И на следващата сутрин, докато за последен път водеха Джордж от стафордския затвор към съдебната зала, докато се готвеше да чуе историята си, изложена в нейния последен, отново променен вид, той пак се почувства обнадежден. Беше петък, 23 октомври. Утре отново щеше да си е у дома. В неделя пак щеше да се моли под високите сводове на «Св. Марко». А в понеделник влакът в 7:39 щеше да го върне на Нюхол Стрийт при бюрото, работата и книгите му. За да ознаменува свободата си, щеше да се абонира за алманаха «Английски закони».

Когато се изкачи по тесните стъпала и излезе на подсъдимата скамейка, залата изглеждаше дори по-препълнена от предните дни. Вълнението беше осезаемо… и тревожно за Джордж; то не напомняше напрегнатото очакване на справедлива присъда, а по-скоро долнопробна театрална възбуда. Мистър Вейчъл го погледна отдалече и се усмихна — за пръв път си позволяваше да го стори открито. Джордж не знаеше дали да отвърне на поздрава по същия начин, затова се задоволи с едва доловимо кимване. Озърна се към съдебните заседатели — дванайсет почтени и уважавани стафордшърски мъже, които от самото начало му се сториха достойни и здравомислещи. Отбеляза присъствието на двамата си обвинители, капитан Ансън и инспектор Камбъл. Липсваха само истинските му обвинители — те навярно бродеха на воля из Канок Чейс и злорадо се наслаждаваха на стореното, готвейки за нов удар онова, което мистър Луис бе нарекъл «извито оръжие с плавно разширяващо се острие».

По покана на сър Реджиналд Харди мистър Вейчъл започна заключителната си реч. Той помоли съдебните заседатели да оставят настрана сензационните страни на случая — вестникарските заглавия, обществената истерия, сплетните и слуховете — и да съсредоточат умовете си върху простите факти. Няма ни най-малко доказателство, че Джордж Ейдълджи е напускал дома на викария — сграда, наблюдавана най-зорко дни наред от стафордшърската полиция — през нощта на 17 срещу 18 август. Няма ни най-малко доказателство за връзката му с престъплението, в което го обвиняват: миниатюрните кървави петна могат да идват от всякакъв източник и са напълно несъвместими с тежките рани на злощастното пони; колкото до космите, уж открити върху облеклото му, относно тях има сериозно разминаване в показанията, а дори и да съществуват, наличието им може да бъде обяснено по други начини. След това възниква въпросът за анонимните писма, уличаващи Джордж Ейдълджи, за които обвинението твърди, че са писани лично от подсъдимия — нелепо твърдение, противоречащо както на здравия разум, така и на престъпното мислене; колкото до показанията на мистър Гърин, те са въпрос на лично мнение, от което съдебните заседатели не само могат, но и са длъжни да се дистанцират.