Маджипурски хроники [Majipoor Chronicles]

Не искаше да повярва в това. Реши да приеме евентуалната измама като се остави да бъде заблуден с надеждата, че по този начин ще я предизвика да се превърне в това, което е.

— Как се казваш? — попита той.

— Сарис. А ти?

— Нисмил. Къде живееш?

— В гората.

— Значи недалеч от тук има човешко селище?

Тя сви рамене.

— Живея сама.

Жената се приближи към него — той усети как мускулите му се свиват, как нещо пари в стомаха му и сякаш кожата му гореше — и докосна с върховете на пръстите си драскотините върху раменете и гърдите му.

— Не те ли боли?

— Малко. Трябва да се измия.

— Хайде, ела да се върнем при вира. Знам по-добър път от този, по който тръгна ти. Следвай ме!

Тя разгърна някаква избуяла папрат и се откри тясна, добре утъпкана пътека. Побягна грациозно по нея, а той хукна подире и, възхитен от лекотата на движенията и, от играта на мускулите на гърба и бедрата и. Хвърли се във вира миг след нея. Хладната вода облекчи изподраната му кожа. Когато излязоха, той вече копнееше да я прегърне, но не посмя. Легнаха на обраслия с мъх бряг. В очите и се появи дяволито пламъче.

— Колибата ми не е далеч — каза той.

— Зная.

— Искаш ли да дойдеш там?

— Някой друг път, Нисмил.

— Добре. Някой друг път.

— Откъде си? — попита тя.

— Роден съм близо до замъка Връхни. Знаеш ли къде е това? Бях художник в двора на коронала. Рисувам с душа. Знаеш ли как става? Прави се с ума и с психочувствително платно… Мога да ти покажа. Мога да те нарисувам, Сарис. Най-напред се вглеждам в обекта и го възприемам с цялата дълбочина на съзнанието си, след това изпадам в транс, почти като сън наяве, превръщам видяното в нещо свое и го нанасям върху платното. Само за миг улавям същността на обекта и я пренасям върху картината… — Той замълча. — Бих ти показал най-доброто, на което съм способен, като те нарисувам.

Сякаш не го бе чула.

— Би ли искал да ме докоснеш, Нисмил?

— Да, много!

Гъстият тюркоазен мъх беше като килим. Тя се претърколи към него, той вдигна ръка към тялото и, но се поколеба, защото беше сигурен, че е метаморфка, която играе с него някаква перверзна игра и наследството на хилядите години борба и ненавист изплуваха в съзнанието му. Той се ужаси при мисълта, че когато я докосне, тя ще се окаже лепкава и противна, каквито си мислеше, че са метаморфите, или в мига, в който я прегърне, щеше да се превърне в нещо друго. Очите и бяха затворени, устните леко разделени, езикът и се показваше и прибираше като на змия — тя чакаше. Той се застави да погали гърдата и, но плътта и беше топла и податлива, като на нормална млада жена, доколкото можеше да си спомни след толкова години самота. Тя простена леко и се притисна в него. За миг във въображението му се появи гротескната фигура на метаморф — ъгловат, с дълги крайници и без нос, — но той прогони мисълта трескаво и се отдаде изцяло на гъвкавото и жизнено тяло в ръцете си.