Маджипурски хроники [Majipoor Chronicles]

Надяваше се, че след малко ще се върне с бутилка вино, но не го видя повече. „Странни същества — помисли си той. — Дали са се ядосали, че се заселих в територията им?“ Може би го следяха, страхувайки се, че е някакъв преден пост на неочаквана вълна от човеци заселници? Странно, но не изпитваше страх. Общото мнение за метаморфите беше, че са войнствени — наистина вдъхваха безпокойство, — чужди, неразбираеми. Много истории се разказваха за нападения на метаморфи над човешки поселища и не можеше да има съмнение, че променящите се питаят омраза към тези, които са дошли на техния свят и са ги прогонили в тези джунгли. Въпреки това Нисмил не изпитваше лоши чувства, никога не бе причинявал някому зло и просто искаше да го оставят да живее спокойно. Струваше му се, че по някакъв начин метаморфите ще се убедят, че не е техен враг, искаше му се да се сприятели с тях. След цялото това време, прекарано в самота, изпитваше нужда да поговори с някого, а не беше изключено размяната на мисли и идеи с тези странни същества да се окаже полезна. Дори би могъл да нарисува някого от тях. Напоследък се замисляше да се върне към изкуството си, да преживее отново момента на творчески екстаз, когато душата му преодолява разстоянието до психочувствителното платно и нанася върху него образите, които само той би могъл да създаде. Без съмнение сега беше много по-различен от нещастния човек, който живееше в замъка Връхни и тази разлика не можеше да не проличи в творбите му. През следващите няколко дни той репетираше специалната реч, с която трябваше да спечели доверието на метаморфите, да преодолее странната им стеснителност и деликатност, които пречеха на установяването на какъвто и да било контакт. „С времето — мислеше той — ще свикнат с мен, ще започнат да разговарят, да приемат поканите ми, да се хранят с мен и може би след това някой ще се съгласи да ми позира…“

Но в следващите дни не видя метаморфи. Скиташе из гората, вглеждаше се с надежда в гъсталаците и обвитите в мъгла горски пътеки, но не срещна никого. Реши, че е бил прекалено директен и ги е уплашил — но къде отиде прословутата им войснтвеност? Накрая спря да се надява, че ще се срещне с тях отново, а това беше смущаващо. Вече не изпитваше нужда от компания, но мисълта, че наблизо има интелигентни същества поддържаше у него чувство за самота, което не можеше да преодолее лесно.

Един влажен и топъл ден, няколко седмици след последната си среща с метаморфа, Нисмил плуваше в естествения вир, образувал се от свлекли се камъни, на около половин миля от колибата му надолу по течението. Изведнъж забеляза една слаба фигура, която се движеше бързо през гъстите храсталаци със сини листа край брега. Той изпълзя бързо от водата, като изподра коленете си в камънака.