Последният ден на Сътворението
- Автор: Йешке Волфганг
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Христо Г. Данов»
- Переводчик: Виктория Аврамова-Майер
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Последният ден на Сътворението». Краткое содержание книги:
— Той си замина — каза Гудлък с гърления си глас.
— В нашия свят можеше да станеш поп — каза Нина саркастично.
Харнис надникна през вратата.
— Току-що чух…
— Да — отвърна Нина, — трябва да го изкъпем. Изцапал се е.
— Остави това на мен — каза Стив тихо.
Той зави мъртвеца с чаршафа и го взе на ръце. Не тежеше повече от малко кученце.
— Погрижи се Алфаро да му екове ковчег — каза Нина на коменданта. — Най-добре е тук да го положим за поклонение.
Стив тръгна с вързопа си към потока. Денят настъпваше. Постави трупа в плитчината до брега и отгърна чаршафа. Устата на Харалд беше широко отворена, сякаш се беше присъединил към някакъв хор, чието песнопение само той можеше да чуе. Стив раздра парче плат и привърза челюстта му, преди тая веселост да се вцепени в мъчителен вик, след което изкъпа мъртвия. Тялото му като че ли се промени в ледената вода; синкавата кожа изведнъж се напипваше гладка, закръглена, твърда като метал.
— Ще го погребем горе на слънце — каза Елмър Труси. Стив вдигна поглед. Не бе усетил кога се е приближил старецът. Елмър стоеше, обвил сакатия си крак около патерицата. — Там горе, където джуджетата погребват своите воини, той се чувствуваше най-добре. Мястото е по-хубаво, отколкото гробището на героите, което Уолтън нареди да бъде направено долу под крепостта.
Стив не отговори. Обви мъртвия в мокрото платно и го отнесе обратно в лазарета. Колко са малки мъртвите — помисли си той. — Сякаш заедно с живота губят и величината си.
Бе престанало да вали. Ярка светлина проникваше през междинните помещения под навесите. Над планините на изток се издигаше слънцето.
Ден след това го погребаха на самия връх над крепостта, където от незапомнени времена велики вождове и воини почиваха под своите дървета с черепи. Там растяха големи дъбове и пищни канелени дървета и акации. През неспокойно шумолящите им корони се прокрадваха слънчеви зайчета и падаха върху прясно изровената пръст и лицата на събралите се. Всички усещаха погледите на великите мъртви, които почиваха тук, сякаш бяха насочени към тях, докато полагаха Харалд на пет стъпки дълбочина между техните мощи. Въздухът беше спарен, а светлината — като златист дим.
Комендантът прочете няколко слова, останалите мълчаха. Близард стоеше приведен, опрял се на могъщите си юмруци, и гледаше в далечината.
Скромният ковчег беше така разточително затрупан с цветя, че пръстта, която трябваше да го покрие, падаше почти безшумно в гроба.
Вятърът шептеше в листака, някъде съвсем наблизо запя цикада, неспирно, с почти механична точност. Слънцето се вдигаше към пладне.
Изчезналата група
«Подслушвателният пост» представляваше една скална ниша западно от крепостта. Тя позволяваше широк обзор на юг и югозапад и се състоеше от една издатина, обрасла с ниски храсти, които предлагаха достатъчно прикритие, ако се гледаше отдолу или от съседните високи масиви. Зад нея почваше суха пещера, в която при лошо време или ако на небето се появеше неприятелски самолет, можеше да се потърси укритие. Тук имаше радиостанция с комплект батерии, които можеха да се зареждат със слънчеви клетки, както и телефон за връзка с комендантството в крепостта.
През следващите седмици Стив на няколко пъти биваше определян да стои на пост заедно с Чарлс Мърчинсън. Най-обичаше да караули сутрин, когато дни наред се разиграваше грандиозен спектакъл. Кометата, която бяха видели вечерта на пристигането си, бе излязла на дневното небе и започваше да се отдалечава от слънцето право срещу изгрева. Малко преди да се пукне денят, над източните планини се извисяваше един светлинен гейзер, сякаш изплуващото слънце дишаше като кит, после се надигаше искрящата глава на кометата, а опашката й лумваше сред изгасналите звезди, за да изтлее после и самата тя, щом утринното зарево запълнеше небето. Ден подир ден кометата изгряваше все по-рано и губеше яркостта на светлината си, опашката й се скъсяваше и постепенно огнената сабя, която бе ги изплашила при приземяването им, потъна в необятния тъмен плащ на Всемира.
Минаха месеци, но нито една група пътници за миналото не се появи на небето. На запад продължаваха да се чуват експлозии, предизвикани от материализационни процеси, но това бяха все тръбопроводи или багери, които им сипеха отгоре. Чарлс умееше да различава пратките по пукота, а с времето и Стив се научи, но въпреки това нервно се взираше с бинокъла в мъглявината на мястото на кацането, за да бъде все пак сигурен. Чарлс, напротив, нито веднъж не отдели поглед от четивото си. Обичаше да чете и Стив му заемаше книгите, които бе донесъл със себе си.