Последният ден на Сътворението

— Той посочва група дървета, отдалечени може би на шест-седемстотин метра. Оръдието потръпва, блъвва огън, а дърветата буквално подскочиха във въздуха, щом ги улучи светлината, преди да се сгромолясат, избухнали в пламъци.

Кимам възхитено, но крадешком поглеждам със смесени чувства агнеца на ръкава му. Той си бръщолеви на своя смешен латински, а аз се моля на всички богове дано футуристично въоръженият хуманист да не е на служба при шейховете. Но опасенията ми се оказаха безпочвени. След като изрових една част от отдавна забравените си познания и мобилизирах цялата си проницателност, работата се оказа такава: той бил от папската средиземноморска флота — един дявол знае какво е пък това — и бил натоварен да проправи пътя на бога. Всеки случай шейховете бързо засякоха мястото на кръстоносеца. Беше малко след битката при Гибралтар и нашите африкански приятели по това време бяха особено настървени за стрелба. Започнаха да ни обсипват с куршуми и аз набързо се измъкнах, защото с какво можех да му помогна? Битката се проточи с дни. Кобалтовосиният не се даваше. С лазерното си оръдие той свистеше над позициите им, докато обхвана цяла Африка. Изтребителите им пламваха като молци и ръмеха от небето като пепел, но, изглежда, все пак го улучиха, тъй като стрелбата секна. Те бяха го подхванали с атомни снаряди, така че дъхът ми спря в скривалището. Тогава получих голяма доза облъчване, седмици наред ми беше лошо и така светех, че и на тъмно бих могъл да чета.

Да, Джеръм, такъв беше случаят тогава с момчето от папска флота. Все пак внушаваше респект. Съвсем самичък срещу тази свръхсила, непоколебим…

— Да, разбирам те — каза Стив. — Появиха ли се и други от тия кръстоносци?

Но Харалд не отговори. Беше задрямал. Широко зиналата му уста дишаше мъчително тежко.

По-късно дойде Джеръм да го смени. Заедно с Руис той беше прекарал нощта като караул и въпреки че беше съсипан от умора, не даде да се издума да отложи дежуренето при Харалд. Стив отиде в спалното помещение и легна в койката си. Веднага заспа. Малко след това — струваше му се, че са били само няколко минути — някой хвана стъпалото му и го разтърси.

— Харалд е мъртъв — прошепна Джеръм.

— Боже мой — възкликна Стив. Чувствуваше, че не е в състояние да стане, докато забеляза, че Джеръм плаче. — Полегни си малко. Аз ще се погрижа за всичко.

Изведнъж го побиха тръпки, въпреки че в бараката беше топло. Навън беше все още тъмно.

— Ама че дивотия! Само за миг съм задрямал — каза Джеръм. — И като отворих очи, той вече умрял. Оставих го сам в последните му минути.

— Не се измъчвай, Джеръм, той едва ли е забелязал това. Цялата вечер си мислеше, че ти си до него. Непрекъснато ме наричаше с твоето име.

Стив излезе в тъмнината. В лазарета срещна Нина и? Гудлък. Мирисът на смъртта ли го беше привлякъл насам?