Последният ден на Сътворението

— Как беше? — викна му Джеръм, загребвайки с лопатата.

— Интересно — изкрещя Стив. — На пазара се запознах с един от синовете на Моузес. Прекрасно момче. Моузес имал богата колекция от такива момчета и цяла хасиенда в Тесин.

— Един негър в Тесин? — Джеръм се засмя из все гърло. — Невъобразимо!

— Той владее практически цяла Швейцария, а и остатъка от Европа. Северно от Алпите живеят само няколко рода от племето боаси. Непрекъснато бягат от джуджетата.

Джеръм кимна.

— Чух за това. Значи все си е същото. При това има, бог знае, достатъчно място за всички в тая пустош.

Изведнъж те захвърлиха лопатите си и хукнаха насреща. Двама от мъжете, които бяха с тях на Север, влачеха Харалд. Той бе рухнал под товара си, загубил съзнание. Вдигнаха го и го занесоха в «лазарета» зад столовата.

— Съблечете го — каза Нина, застилайки с чисто бельо едно от четирите легла. После донесе гореща вода от кухнята и я изсипа в походната вана от гумирана перлонова материя. Пъхнаха Харалд в нея и той моментално дойде на себе си.

— Ей, какво значи това? — изграчи той, все още замаян, докато Нина сапунисваше гърба и главата му. — Нямате ли никакво уважение към един стар мъж? — И стисна очи, когато пяната потече по лицето му. — А от теб най-малко съм го очаквал, Нина. Винаги съм те смятал за почтена особа. — Силно зачервеното му лице изплува над ръба на ваната и заоглежда околните с огорчението на анабаптист [28], който при своите свещени занимания едва не се е удавил сам в реката Йордан. — Аз не съм болен. Оставете ме на мира! Имам си работа!

— Затвори си устата, Хал, и си лягай — разгневи се Джеръм. — Имаш треска.

Харалд скръбно го изгледа.

— Смяташ ли?

— Ей-сега ще разберем каза Нина. — Ще се грижим за теб. След няколко дни ще си на крака.

Харалд погледна недоверчиво ту единия, ту другия, и всеки му кимна одобрително. Разтриха го и го пъхнаха в леглото, а той им позволи да правят каквото искат и се предаде на съдбата си.

Всички надникнаха после при Харалд, за да видят как е, дойдоха още комендантът, Близард и Гудлък, но от изтощението той отдавна спеше като заклан.

След яденето те насядаха плътно един до друг около огъня, който не успяваше да прогони лепкавия от влага студ, пропиващ всичко. Между тръбите водата капеше от покрива; потокът клокочеше към долината, забързан неумолимо като времето, което бяха си въобразили, че завинаги са победили. Въпросите и отговорите бяха едносрични. Кой ще ходи идната пролет в Атлантида; колко ли от арабските наемници се бяха присъединили към търговците и водеха война на своя глава и колко ли още бяха готови да сключат мир, та да потърсят път за съвместно решаване на проблемите.

Дори дребосъците гледаха сломени, подпрели чела на черните си космати юмруци. И те чувствуваха на свой ред, че времето преваляше, че нещо се беше прекършило. Лоените свещи и петромаксовите лампички на масите чертаеха призрачни сенки по изгнилите олющени стени на бараките.