Последният ден на Сътворението
- Автор: Йешке Волфганг
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Христо Г. Данов»
- Переводчик: Виктория Аврамова-Майер
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Последният ден на Сътворението». Краткое содержание книги:
— Защо двете раси толкова се мразят? — попита Стив младия Калахан по-късно, когато седяха на сянка под един тръстиков покрив и чакаха да се опече нанизаната на шиш коза.
Рубен, чиято щръкнала гъста къдрава коса приличаше на птиче гнездо, вдигна току-що превързаното си рамо.
— Имат странни отношения помежду си. Боасите надушват джуджетата обикновено на цяла миля разстояние и буквално се напикават от страх. Не можеш да ги спреш. Ако ги затвориш някъде, направо полудяват и изпадат в бяс от паника. Джуджетата се наслаждават на този им страх, надхитрят ги с разни трикове, защото те и без това са по-хитри, и до смърт измъчват тези безобидни дангалаци. После ги изяждат, както често правят и с враговете си. Но аз съм виждал и друго. Поставят тържествено боаса на носилка, обсипват го с цветя и натрупват отгоре му камъни, както правят само с най-любимите си племенни вождове. В планините при нас има няколко такива погребални места. Изглежда, че при всичката си омраза джуджетата ги и почитат. Те чувствуват, че са по-близки родственици с тях, отколкото с което и да е друго живо същество, че боасите са техни прародители, но едновременно с това усещат липсата на съпротивителни сили у тях, непригодността им за оцеляване. Това, изглежда, особено ги настървява. И милите глупачета нямат никакъв шанс пред хитроумните дяволи, въпреки че ги превъзхождат по физическа сила. Те попадат във всяка клопка, която им поставят, нанизват се на всеки нож, който им насочват дребосъците. Един ден окончателно ще изтребят боасите. Ние направихме всичко възможно да им дадем опора, да им вдъхнем повече самочувствие, но изправят ли се срещу някое джудже, всичко забравят. Такава им е съдбата, изглежда. А може би е заради храната. Доста е сигурно дори. Те не ядат месо, изпитват почти свята боязън от него.
— От такива не би могъл да се развие човешкият род — рече Стив. — Трябва му маймуната-убиец, безогледна, хладнокръвна, безмилостна.
— Тя дълго още няма да се появи — каза Рубен. — Но бъдещето е пред нас. Всичко лежи все още в ръцете ни.
Стив решително поклати глава. Ние не сме нищо повече от една уста, пълна с вода, която плюе в морето — помисли си той, — нищо не можем да направим. Но не го изрече на глас.
По пътя за дома времето се обърна. Облаци обгърнаха планинските върхове. Стана хладно и заваля ситен, непрестанен дъжд, който се сипеше безшумно, докато всичко подгизва.
Лагерните огньове димяха, но вече не топлеха. Нощите бяха лепкави, дните — смрачени. Гората, открита и проникната от светлина, когато идеха насам, сега беше навъсена и мълчалива. Върховете на дърветата раздираха ниско надвисналите облаци и изсипваха целия дъжд в папратите. Лъскавата козина на животните беше станала матова и сплъстена от влагата, хълбоците им сякаш хлътнаха. Тропотът на копитата отекваше глухо по мокрия мъх и в килима от игличките на пиниите. Настроението беше потиснато, караше човек и звяр да замлъкнат.
Планински потоци, откъдето само преди няколко дни едва можеше да се загребе достатъчно вода с кожените кофи, сега пенливо се стичаха към долината, за да се спуснат през стръмни пропасти в Западната падина, влачейки със себе си камъни и изтръгнати от земята дървета.
Непрекъснато някое от животните губеше опора при пресичането на бучащите води или се заклещваше между дървесните пънове, та насмалко да се удави. Мъжете стояха до пояс във водата, за да ги измъкват с въжета и да ги издърпват на брега.
Най-лесно им беше на джуджетата. Те ловко балансираха по повалените дървета над бродовете или пък скачаха от клон на клон, придвижвайки се на ръце, увесили пушки и екипировка на гръб и на гърди. Мократа козина по лицата им оформяше дълбоко печален израз, сякаш бяха седели някъде вкупом и горчиво бяха плакали. Само очите им пръскаха оживление и сегиз-тогиз пускаха искри на присмех над непохватността на далечните им потомци.
Въпреки, че всички бяха капнали от умора, нощем не можеха да заспят, а Харалд си раздираше гърлото от кашлица — толкова силно, беше се простудил в ледената планинска вода.
Веднъж пресякоха пресни следи от камили, на няколко пъти — от диви кози. Но не срещнаха никого. Земята беше безбрежна и пуста; Принадлежеше само на дърветата и птиците.
Стигнаха в крепостта късно следобед. Под обраслите с растителност тръбни покриви беше по-тъмно от всякога. Някой бе наклал огън пред обора и беше окачил сухи кърпи. Премръзнали, новопристигналите ги грабнаха с благодарност и се заразтриваха, защото дни наред бяха с мокри дрехи.