Последният ден на Сътворението

Стив пропъди тези мрачни мисли. За момент беше задрямал, отвори очи.

Харалд беше буден и го наблюдаваше внимателно.

— Не исках да те събудя, Джеръм — каза той. — Но сега, когато си буден, мога да те попитам. Виждал ли си някога този знак? Вимпел с кръст, който виси на напречно поставена летва на мачтата за знамена. А самата мачта я държи една овца, по много смешен начин е обвила около нея дясното си предно краче и я подпира с гърба си.

Стив поклати в недоумение глава.

— Агнецът божи — каза Харалд, — вдигна многозначително показалец и с лека усмивка откри беззъбата си челюст. — Агнето на Христа, което ще ни спаси.

Стив се опита да надвие сънливостта си.

— Спомням си как страшно бях възмутен, когато за първи път видях този символ. — Харалд се изкашля, пое си, хъркайки, няколко пъти дъх и продължи: — Бях още малко момче, ходех във второ или трето отделение. Имахме великденска ваканция и баща ми, който тогава даваше часове по пилотаж на Копенхагенското летище и имаше ремонтна работилница за частни машини, ме взе със себе си в Германия, когато отиде там по служба. Беше в Мюнхен. Невероятно топъл ден, рано напролет, със синьо небе, каквото при нас, в Дания, рядко се вижда дори през юли. Хората бяха насядали навън и пиеха бира с огромни халби. Тогава в една хлебарница видях цяло стадо такива овце, тези божи агнета, големи, средни, малки, посипани с пудра захар-, кое от кое по-глупави, и всяко беше обвило дясното си предно краче около мачтата, на която висеше флагче с датското знаме. «Какво значи това?» — запитах аз баща ми. Лицето му доби много сериозен и загрижен вид; когато ми отвърна: «Подиграват ни се, Харалд. Искат да кажат, че нас, датчаните, ни управляват овчи глави. А може би са и прави донякъде.» И той ми смигна. По-късно си спомних, че забелязах в очите му лукавство, което обаче тогава не бях в състояние да проумея. Аз никога не се съмнявах в думите на баща си. Бях много ядосан и отношението ми към германците години наред си остана доста помрачено.

Харалд се изкиска, а оживлението му предизвика нови мъчителни пристъпи на кашлицата. Лицето му пламна, сълзи изпълниха очите му от напрежението.

Бълнува — каза си Стив, като отупа възглавницата и отново я пъхна под главата му.

— И знаеш ли, Джеръм, къде отново видях този знак? — каза Харалд и погледна Стив изпитателно. — Тук!

— Тук ли? — попита Стив, като не беше наясно доколко да вярва на фантазиранията му. Харалд изглеждаше напълно буден и на себе си, макар че го бъркаше с Джеръм, но след толкова години навярно паметта за имена първа му изневеряваше. Така беше присвил очи, че бяха се превърнали в малки цепнатини и с дяволитата си усмивка приличаше на престарелия Хенри Милър [29], разпитван от някоя красива репортерка за дните му в Клиши.