Последният ден на Сътворението
- Автор: Йешке Волфганг
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Христо Г. Данов»
- Переводчик: Виктория Аврамова-Майер
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Последният ден на Сътворението». Краткое содержание книги:
— В Лос Анджелис.
— В Лос Анхелес — каза Чарлс, като изговори името на града гърлено твърдо като испанците. — В Лос Анхелес се раждат малки янки. Лос Анхелес е град на манастири и светии. Там дори и през двайсетте години на този век в името на бога още изгаряха книги и хора. В Лос Анхелес вилнее инквизицията, царуват червенокапците, които съдят живите и мъртвите и техните мисли и въжделения. Но нека допуснем, че си се родил в Лос Анхелес, но в моя свят. Какъв щеше да станеш? Пилот при дяволите на «Лос Аереос», които си убиваха времето в Манила, като сипеха напалм над джунглите на Самбоанга и Басилан, за да изтребят неверниците-маври, или бомбардираха в Бразилия «гнездата на съпротивата» на индианците, които пречат на сондьорите на «Пемекс» и защото у тези бедни неграмотни уж били намерили бунтовнически позиви? — Той бързо се извърна. — Извинявай, Стив. Не исках да те обидя. Беше за мен едно ужасно прозрение.
— Защо се огорчаваш толкова? — каза Стив. — Да не би да тъгуваш за твоя свят? Той е струвал точно толкова, колкото и моят.
— Ще ми се все пак да съм израснал в твоя. Той е бил по-голям от онзи, който съм си представял и който ни обещаваше адмирал Франсис. Значи тази куха, самовлюбена глава е проиграла един далеч по-добър свят, без даже да го забележи.
— Причината е в природата на хронотронните фракции — каза Стив. — Можеше да го разбере само ако дойдеше тук.
— Щях веднага да му видя сметката — увери го Чарлс Мърчинсън мрачно. — В пъкъла щях да го пратя!
— Той и самичък сигурно отдавна вече си го е създал.
— Що за пъкъл ще е, щом самият дори не го забелязва.
Стив сви рамене:
— Може би най-жестокият.
— Често съм се питал — намеси се Руис — дали едното бъдеще не заличава другото, или по някакъв начин не съществуват и двете паралелно.
— По някакъв начин да — каза Стив, — най-малкото в нашите спомени. А дали и в реалността съществуват — в това се съмнявам. Но ние знаем прекалено малко по тия въпроси.
— Тогава значи бъдещето, което аз пазя в спомените си, ще умре заедно с мен? — каза Руис.
Стив кимна.
— Би трябвало тогава да го запиша.
— За кого? — попита Чарлс.
— За гудлъковци и близардовци от следващите пет милиона години. За потомците на атлантидите.
Чарлс се засмя.
— Карай да върви, Рикардо! Не си заслужава толкова, тоя наш свят! Те ще си намерят по-добър.
— Но нашите записки биха могли да им помогнат в това отношение.
— Подценяваш времето — каза Стив. — Между днешния ден и епохата, която наричаме «човешка култура» лежат неописуеми пустини, в които прахът на историята наново и наново ще се преобръща. Дори пирамидите не биха устояли на подобни периоди. Какво остава за някакви късчета хартия, които ще съществуват за някакво си далечно бъдеще, което и на нас самите вече ни се струва недействително. Научи ги на няколко мръсни трика, та по-лесно да оцелеят. Ето всичко, което можеш да им дадеш за из пътя напред.
Това се случи няколко седмици по-късно: Стив яздеше на север заедно с Джеръм и Ленард Розентал, за да инспектират крайбрежието, когато за първи път можа да наблюдава явлението «материализация». Беше огромен сноп от дузина петдесетметрови тръби за нефтопровода. Ехото от пукота при материализацията се затъркаля по западните планински склонове; в двата краят на товара се раздиплиха цели гроздове от парашути, цъфнаха пролетнобели, след което вързопът величествено започна да се спуска надолу, сякаш в забавен каданс, и цопна върху морската повърхност. Изригнаха гейзери, извисиха се нагоре и все по-нагоре, после безшумно заваляха обратно. Парашутите омекнаха и се разстлаха нашироко, докато тръбите потъваха все по-дълбоко, а после се събраха в двата им края като колонии медузи, за да последват своя товар в глъбините.
През следващата пролет Стив замина с Чарлс на лов за кози в планините, на изток от крепостта. Навлякоха ботуши и панталони, тъй като местността гъмжеше от змии, облякоха кожухчета от кози кожи без ръкави върху скъсаните си фланелки, нахлупиха широкополи шапки, плетени от острица [34], които да ги пазят от слънцето. Ловуваха с лъкове, за да пестят патроните и да не привлекат неканени гости.
Чарлс улучи една млада коза, но не смъртоносно. Тя побягна из планината и те се втурнаха след нея по сипеи и през гъсталаци от кактуси и; тръни, следвайки задъхано пресните следи от пот. Откриха, смъртно раненото животно, омотано в един гъст храсталак. То напразно опитваше да се измъкне, когато го наближиха, и жално врещеше. Чарлс се хвърли с рибешки скок върху козата и й заби ножа в гръкляна. Алена кръв бликна от раната, потече по дясната му ръка, с която стискаше бавно отпускащата се шия на умиращото животно. После вдигна глава. Слънчеви лъчи се плъзнаха по тясното му, загоряло от слънцето лице под широката периферия на шапката. Имаше пръски кръв по бузите и челото си. Запремига и щастливо се усмихна, бършейки ножа си. Стив му помогна да измъкнат животното от храста.
34
Вид блатна тръстика. — Б.пр.