Легенда за камъка
- Автор: Хюгарт Бари
- Серия: chronicles of master li and number ten ox #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венелин Мечков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Легенда за камъка». Краткое содержание книги:
Разтворихме раниците си. Обух чифт сандали, почти напълно разпаднали се, а на главата си сложих шапка, наподобяваща гнездо на плъхове. Разпрах гърба на една стара риза, за да изглежда, че са ме удряли с камшик. Постарах се на лицето ми да бъде изписано тъпо скотско примирение, за да зарадвам с вида си и най-взискателния мандарин. За Лунното момче няма какво да ви говоря. Биха ми трябвали най-малко четири страници, за да опиша неговите одежди, а пък скъпоценностите му можеха да разорят цяло кралство.
Господарят Ли бе направо величествен. Дотогава никога не го бях виждал облечен в униформата на пръв учен на императорската академия. Преди време той бе издържал изпитите си като „чуан юан“, сиреч пръв по успех в цял Китай и с достойнство бе украсил гърдите си със Знака на розата. Той се съчетаваше добре с друго едно отличие — „чиен куан“, разкриващо качеството му на върховен цензор, оправомощен да обезглавява и да повишава в длъжност, без да пита никого /преди време наистина бе имал това право/. На лакираната му шапка бяха поставени деветте копчета, разкриващи неговия сан. Подаде ми чадъра си на висш чиновник и аз го разтворих над главите на почитаемия учен и красивия паун.
— Дръжте се наперено, момчета! — каза ни Господарят Ли. — Никога не забравяйте, че пламъците на Ада съществуват единствено, за да варят чая на благородни неоконфуцианци като нас.
Поехме си дълбоко дъх и потеглихме по студената сива равнина на Ада. Дяволите с погнуса започнаха да свиват ноздрите си, след като усетиха уханието на жива плът и ни изгледаха свирепо.
— Не забравяй да ми напомниш за този дебелак с червените очи, на когото още виси човешка плът по зъбите — каза Господарят Ли на Лунното момче, което надраска нещо върху една плочка. — Десет удара с камшик за небрежност! А това на редица ли прилича? Какъв е този безпорядък? А това не е ли трупът на мошеника, който си беше присвоил името граф Чу? Откога започнаха да пускат и сутеньорите в редиците на благородниците? Работата май наистина е съвсем занемарена. Изглежда, няма да се оправи, преди да хвръкнат няколкостотин глави.
Надменният учен старец явно бе от тези хора, за които трябва да се докладва на началството, така че дяволите само се озъбиха и заръмжаха, но не посмяха да сторят нещо повече. Ускорихме вървежа си към портата. Лунното момче се държеше с естествената самоувереност на красавец. С изящни движения кимаше наляво и надясно, сякаш изразяваше своята благодарност за ръкопляскания, и от време на време леко се намръщваше, уж показвайки недоволството си, че дяволите и таласъмите не се бяха сетили да обсипят пътя му с розови листенца. Аз пък междувременно успях да разбера защо много представители на моята скромна класа се гордеят със своята сервилност и със следите от бичове по гърбовете си.
Държах в ръка чадъра на висш държавен чиновник, което означаваше, че и моята глава се закриляше от жълточерната коприна, на която бяха изобразени всички регалии, показващи ранга на господаря ми. Та какво може да представлява един висш чиновник, ако до него няма селянин, когото да може да накаже с удари с камшик? От самата дръжка на чадъра в реката ми заструи усещане за власт. Бързо установих, че най-естественото изражение на лицето е една тъпа усмивка. Робството е най-прекрасното убежище от несигурността.
Чудовищата, застанали до портата, надигнаха срещу нас ноктести лапи, сиреч, опитаха се да ни спрат.
— И ноктите си даже не са почистили! Двадесет удара с бич! — изрева сърдито Господарят Ли и мина между чудовищата. Стисках чадъра с все сили и се молех за живота си. След малко прекосихме портите и се оказахме в града. Като следвахме Господаря Ли, преминахме покрай огромния храм на Бога на крепостните стени и ровове и се запътихме към замъка на първия от кралете на Яма. Разбрах, че ще си имаме неприятности още когато доближихме портите му. Не позволяваха никой да ги прекоси, без да е получил разрешението на един старши дявол с черно лице, морави очи, остри стоманени зъби, железни криле и виещи се отровни змии вместо коси. От ушите и ноздрите му излизаше пушек. Чух някакви вибрации и се зачудих дали моите колене треперят или тези на Лунното момче. Оказа се, че треперят в дует.
Господарят Ли докосна с ръка отличието си на имперски цензор и започна да оглежда ужасното създание с ученото любопитство на касапин, оценяващ парче месо.
— Аз съм Господарят Ли от Као, пратеник на Сина на Небесата. Трябва да се срещна с летописеца на изминалите животи. Веднага! — отсече Господарят Ли.