Вихрената годеница
- Автор: Йохансен Айрис
- Серия: wind dancer #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордана Лишкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вихрената годеница». Краткое содержание книги:
— Последното ми звучи познато. Разрешаваш ли да ти напомня, че именно ти избра Ечеле?
— Защото си мислех, че ще можем да го водим за носа, както си поискаме.
— Ечеле изглежда съвсем не е човек, който се оставя да го водят за носа.
— А вие защо стоите като гръмнат? Тичайте и доведете Катрин!
— Нямам никакво право. А Ечеле, напротив, има твърде много права. Те са вече женени.
— Права ли? Ами ако я изнасили?
— В такъв случай ще го убия — изрече Жан Марк съвсем спокойно. — Бавно и мъчително!
— И каква ще е ползата за Катрин от умъртвяването му? Вие трябва незабавно…
— Катрин ще остане днес при Ечеле, защото съм уверен, че това е най-доброто и за двете ви, Жулиет. Ако не мислех така, нямаше да допусна той да я задържи. Смятам спора за приключен.
— Не е приключен. — Жулиет тръгна към вратата. — Ще взема Филип, за да…
— Недей! — Жан Марк я хвана за ръката. — Повярвай ми, това е един от онези редки случаи, когато не си права! Откажи се!
Тя се опита да се отскубне.
— Не мога! Обещах й! Ако не отида, все едно, че съм я оставила на произвола на съдбата. Тя се нуждае от мен! Не мога!
— Добре де, добре — За своя изненада той установи, че тя цялата трепери. Усети нейната напрегнатост, туптенето на пулса й, трескавата топлина на кожата. — Ечеле представлява риск, който трябва да поемем на плещите си.
— Риск? Та вие съзнавате ли какво говорите? Вие не сте били там. Вие не знаете какво извършиха те, когато… — Тя се отскубна и затича нагоре по стълбите.
— Жулиет!
Тя се обърна.
— Ако й стори нещо, никога няма да ви го простя! — Очите на Жулиет пламтяха на бледото й като восък лице. — Никога няма да ви простя, ако отново вината се стовари върху мен. Чувате ли, няма да ви простя, докато съм жива!
След тези гневни закани тя продължи да тича нагоре и в следващия миг той чу как вратата на стаята й се хлопна с трясък.
Жан Марк се замисли. Ако отново вината… Какво ли означаваше това?
Глава десета
— Преди малко… тези мъже, те изобщо не ми харесаха — обади се неочаквано Катрин. Това бяха първите думи, които произнесе, след като слугинята им донесе яденето и си тръгна.
Франсоа отпи глътка от виното си.
— Кои мъже?
— Мъжете долу в кръчмата. Те ми напомниха за… ох, не ми харесаха.
— Така и очаквах. — Той я погледна. — Изплашиха ли те?
Какъв любезен тон… В действителност хич не го е еня дали са ме, уплашили или не, помисли си тя тъжно. Съвсем преднамерено се беше спрял при тези яки и груби гуляйджии, беше ги насърчил към неприлични остроти за невестите изобщо и за Катрин в частност, докато не станаха направо вулгарни. В началото тя беше отбелязала присъствието им само мимоходом, както и всички останали събития през деня. Едва когато Франсоа изобщо не се постара да я защити от обидите; някои от намеците им стигнаха до нея и тя реагира с отвращение.
— Те хич не ми харесват — повтори тя.
— Няма да ти се налага да ги виждаш повторно.
— Благодаря! — Погледът й беше насочен в чинията.
— Хапнала си едва няколко залъка. Опитай говеждото месо, сосът е превъзходен. Дантон нареди да донесат яденето от съседното кафене „Шарпантие“. Една от причините за честите му посещения там беше отличната кухня. — По лицето му се мярна усмивка. — Втората причина беше щерката на съдържателя, която въртеше кухнята. Сега притежава и двете.
Тя остави вилицата си.
— Не бих желала да оставам повече тук. Може ли да си тръгваме?
— Не. — Франсоа я погледна над чашата си.
Тя повдигна дългите си мигли.
— Не се чувствам добре тук. Бих искала да се върна при Жулиет!
— Утре. — Той постави чашата на масата. — Не чу ли какво казах на Жан Марк?
Тя поклати отрицателно глава.
— Така си и помислих. Ти през целия ден си като зашеметена. — Той стисна чашата си. — Ако не си разбрала нищо, тогава защо сега си с мен?
— Жан Марк и Жулиет ми казаха, че нищо лошо няма да ми направиш.
— И откъде знаят двамата какво смятам да ти направя и какво не?
Очите й се разшириха от уплаха.
— Ще ми направиш ли нещо?
— Не, няма. — Той поднесе чашата към устните си, изпи я до дъно и я постави шумно на масата. — За Бога, не се втренчвай така в мен! Още не ти правя нищо.
— Защо крещиш тогава?
— Защото безумно ме… — Той се опита да намери подходящи думи, после навъсено каза: — Обещавам ти, че нищо няма да ти сторя. Беше казала, че ще ми се доверяваш.
— Ала ти си ми чужд!
— Ти познаваш само мъжа, който е сега пред теб.
— Не проумявам…
— Ти познаваш избухливия баск, мъжа, който люто мрази аристократите и е доносник на Дантон. Ти познаваш само този мъж, Катрин!