Пепеляшка и царският син
- Автор: Талев Димитър
- Серия: Самуил #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пепеляшка и царският син». Краткое содержание книги:
— Като е казано, и на война ще вървиш. Царска воля и повеля.
— Ще вървиш, защо да не вървиш, ама да видиш и ти къде е ползата.
— Може така да е наредено от бога: да няма полза за тебе, а само за царя и за болярина.
— Тъй е било по-рано с ангарията. Ти работиш за болярина и за царя, за манастира. За тебе няма никаква полза. Тъй е и във войната.
— На война отиват и боляри.
— Отиват и боляри, но те все под шатри спят. На кон яздят. Не са ни гладни, ни жадни. Ти пак и огън ще им запалиш, и вода ще им донесеш. На война, ама за тях е по-друго.
— А ти какво искаш. И за тебе ли като за болярина?
— Не казвам и за мене! Но ти, като ме пращаш на война, обуй ме, напълни торбата ми, остави да има и за децата ми. Ела да видиш после как се воюва!
— Ангария сега няма.
— Има!
— Няма!
— Няма, но нели си беден и си все в нужда! И като отидеш да се помолиш у болярина, той иска после да му работиш и двойно ще му го върнеш.
— Казано е: няма ангария. Но той и сега може да те накара, насила да те накара, а ти не смееш да му се опреш, да се оплачеш. Боляринът е всякога по-силен от тебе.
— В наше село не е тъй. Като иска боляринът, от старейшината иска, от него моли.
— Ето, виждаш ли: от тебе може, от цялото село не може.
— Като е целият народ на една страна и царят нищо не може да му стори. Народът и от царя е по-голям.
Самуил Мокри: се извърна от-високото седло и потърси с очи войниците, които водиха тоя разговор. Войнишките редици се бяха разбъркали и той видя цяла една войнишка дружина. Млъкнали бяха всички наоколо, чуваше се само шумът от стъпките им, подрънкването на оръжието. В тая войнишка маса той не можеше да познае кой какво бе говорил. Към него бяха обърнати много очи — уплашени, любопитни, насмешливи, строги, мрачни, злобни, но и други, които бяха широко отворени в очакване, пълни с някаква надежда. Великият войвода знаеше, че всички думи, които бе чул, бяха отправени към него. Той нищо не отговори и не беше нужно. Показа с погледа си, че бе чул всяка дума, и това беше достатъчно. Кои бяха, които говориха? Ето всички тия войници, всички тия живи очи. В паметта на великия войвода останаха думите им и тия също, които бе чул малко преди това.
Самуил Мокри побърза да се отдалечи. Пред погледа му изедиаж се замярка жалкият, разплакан образ на царя, добрите му очи. Войниците не познаваха истинския образ на царя — той беше далеч от тях. Но той беше царят и царството, те се оплакваха от него и бяха против него. С него беше боляринът, войводата, попът, съдията, побирчията и те всички бяха царството. Всички в един образ. Войниците се оплакваха от него и пак на него, бояха се от него, не му вярваха и го мразеха. А те не бяха ли в царството повече, отколкото царят, тоя слабодушен цар, повече, отколкото боляринът-грабител, повече от лицемерния божи служител, от несправедливия съдия, от хищния побирчия? Те бяха самото царство и хлябът му, и кръвта му, и силата му, но не знаеха това и отделяха царството от себе си, поставяха го срещу себе си.
Ето тук беше нужна повече светлина, повече яснота и правда. Народът беше против царството, а това ще рече против себе си, със сляпа омраза и недоверие. Самуил пак поотпусна повода, извърна се пак да погледа войнишките редици. Те вървяха, вървяха напред, но не ги водеше царството им, а страхът им от царството и някакви неясни надежди.
Към средата на мрачния декемврийски ден, след няколко къси почивки, българската войска бе преминала старата граница с ромеите и беше тъкмо между Воден и Верея. Самуил Мокри, който яздеше вече начело на войската, нареди пак да свирят за спиране и почивка. Войниците наизлязоха и сега по поляните от двете страни на пътя, а на самия друм останаха обозните коли и бойните уреди. Отново настана шумно оживление сред уморените войници. Дотук не бяха срещнали нито един ромейски войник, походът им беше едно продължително пътуване и повелята за нова почивка ги развеселяваше. Ала скоро веселата войнишка глъчка се превърна в общ ропот. Нова повеля се разгласи от полк на полк, от дружина на дружина: и тая обедна почивка не ще бъде много дълга, войниците да не се разхвърлят и разпиляват и всеки войник ще яде от торбата си — храна за обед няма да се раздава. Негодуваха войниците, надаваха сърдити викове и не се бояха, че ще ги чуят началниците им:
— Изпотрепахме се! Бързай, бързай и едва седнеш да си починеш… Лесно им е на началниците — всички са на коне!
— Ами защо от торбите? Нека сложат котлите, да сръбнем топла чорбица… Гледай ти чудо!
— Добре започва тая работа още от първия ден. Какво ли ще бъде по-нататък… Само мъки за народа?
Великият войвода нареди също да не се палят огньове, да не се разпъват шатри. Той нареди да сложат обеда на първите началници на една открита поляна и самият подви колена на пожълтялата трева. Хранеше се мълчаливо, с най-просто ядене, както всички. Сетне поиска кратуна с вода и жадно пи. Обърса с опакото на ръката мустаките си, поглади раздвоената си брада и не дочака да довършат обеда другите по-първи началници, с които бе седнал. Стана бързи, оправи меча, както бе свикнал от много години, без да мисли за това. Той не подкани сътрапезниците си да побързат, нито взе да обяснява защо бе дал такава повеля за обедната почивка. Нека всеки началник сам си обясни, което е нужно. И само това каза, сякаш да продължи започнат вече разговор: