Ресторант „На края на Вселената“
- Автор: Адамс Дуглас Ноэль
- Серия: Пътеводител на галактическия стопаджия #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Саркис Асланян
- Жанр: Юмористическая фантастика
Электронная книга - «Ресторант „На края на Вселената“». Краткое содержание книги:
— И му обявихме война!
Бурни, възторжени аплодисменти гръмнаха от всички краища на поляната — това надминаваше всякакви очаквания.
Форд скочи на крака и помоли за тишина. След малко я получи — или поне най-добрата тишина, на каквато можеше да се надява при дадените обстоятелства, а обстоятелствата бяха следните: гайдарят бе започнал спонтанно да композира национален химн.
— Не можем ли да минем без този гайдар? — попита Форд.
— О, не — отговори Капитанът, — вече сме му отпуснали специална помощ.
За миг Форд се поколеба дали да постави този въпрос на обсъждане, но бързо реши, че това е най-сигурният начин да полудееш. Вместо това се премери и хвърли един камък по гайдаря, после се обърна с лице към Втория.
— Война ли? — каза той.
— Да! — Вторият го изгледа презрително.
— На съседния континент?
— Да! Тотална война! Война, която ще сложи край на всички войни!
— Но там още никой не живее!
А, добре го каза, помисли си тълпата, става интересно.
Погледът на Втория го следеше неотклонно. В такъв момент очите му приличаха на два комара, които упорито кръжат на около три инча от носа ти и не можеш да ги отпъдиш нито с махане на ръка, нито с палка за мухи, нито с нагънат вестник.
— Това ми е известно — каза той — но един ден ще заживеят! Така че им поставихме безсрочен ултиматум!
— Какво?
— И взривихме няколко военни инсталации.
Капитанът чак се надигна от ваната си.
— Военни инсталации ли, Втори? — каза той.
За момент очите се поколебаха.
— Да, сър. Ъъъ, потенциални военни инсталации. Добре де, дървета.
Моментът на колебание отмина — очите му се стрелкаха като камшици сред тълпата.
— Освен това — изрева той — разпитахме една газела!
Бутна с привичен жест пистолета подмишница и закрачи през невъобразимата врява, избухнала сред възторжената тълпа. Не успя да направи повече от няколко крачки, защото бе вдигнат на ръце и понесен над поляната, за да направи един кръг на овации.
Форд продължи да седи, като безучастно почукваше две камъчета едно в друго.
— И какво друго сте направили? — попита той, след като утихнаха аплодисментите.
— Започнахме да създаваме култура — отговори момичето от пласмента.
— О, така ли? — каза той.
— Да. Един от нашите филмови продуценти започна да снима чудесен филм за туземното пещерно население на тази област.
— Те не са пещерни хора.
— Но приличат на пещерни хора.
— В пещери ли живеят?
— Ами…
— Живеят в колиба.
— Може би им ремонтират пещерите — обади се един шегобиец от тълпата.
Форд гневно се нахвърли върху него.
— Много смешно! — каза той — А забелязахте ли, че те измират?
Докато пътуваха обратно насам, Форд и Артър се бяха натъкнали на две изоставени села, а гората беше осеяна с много трупове на туземци, изпълзели дотам да умрат. Онези, които все още бяха живи, изглеждаха покрусени и изнемощели, сякаш страдаха от някаква болест на душата, а не на тялото. Движеха се бавно и вяло, смазани от някаква огромна мъка. Бяха им отнели вярата в бъдещето.
— Да, измират! — повтори Форд — Знаете ли какво означава това?
— Ъъъ … може би не трябва да сключваме застраховки „Жнвот“ с тях? — обади се отново шегаджията.
Форд реши да не му обръща внимание и заговори на цялата тълпа.
— Не разбирате ли — каза той, — че едва след нашето пристигане тук те започнаха да измират!
— Всъщност това е показано изключително майсторски в нашия филм — каза момичето от пласмента — и му придава онзи дълбок драматизъм, който е отличителна черта на най-великите документални филми. Режисьорът е направо луд по тези работи.
— … За връзване — промърмори Форд.
— Разбрах — каза момичето, обръщайки се към Капитана, който започваше да се унася, — че след това иска да направи филм за вас, Капитане.
— О, така ли? — каза той, като се сепна. — Много мило от негова страна.
— Замисълът му е много интересен: ще наблегне върху бремето на отговорността, самотата на командира…
Капитанът хъмка и ахка известно време.
— Знаете ли, не бих препоръчал да слага ударението върху последния аспект — каза той накрая. — Човек не може да бъде самотен с гуменото си пате.
Вдигна патето нагоре и тълпата го удостои със заслужени овации.
През всичкото това време експертът по административните въпроси седеше и мълчеше безучастно, притиснал с пръсти слепоочията си, за да подскаже, че чака и ако е необходимо, може да чака цял ден.
Но в този момент реши, че все пак няма да чака цял ден — просто щеше да се престори, че последните тридесет минути ги е нямало.