Ресторант „На края на Вселената“
- Автор: Адамс Дуглас Ноэль
- Серия: Пътеводител на галактическия стопаджия #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Саркис Асланян
- Жанр: Юмористическая фантастика
Электронная книга - «Ресторант „На края на Вселената“». Краткое содержание книги:
През следващите няколко седмици Форд Префект преглътна гордостта си и се сприятели с една девойка от Голгафринчъм, работила навремето в отдел „Кадри“, но скоро ужасно се разстрои от внезапната й кончина, настъпила в резултат на това, че пила вода от един вир, замърсен от трупа на мъртвата лисица. Единствената поука, която може да се извлече от тази история, е, че човек никога не бива да хвърля буквата „К“ към далечни храсти, но за жалост понякога това е неизбежно.
Като повечето наистина съдбоносни неща в живота, и този низ от събития остана напълно незабелязан от Форд Префект и Артър Дент. Вниманието им беше насочено към единия от туземците, който навъсено ровичкаше из останалите букви.
— Горкият пещерен човек… — каза Артър.
— Това не са…
— Какво?
— Нищо, няма значение — каза Форд.
Жалкото същество издаде сърцераздирателен вик и удари по камъка.
— Излиза, че досега просто са си губили времето, така ли? — каза Артър
— Ъх ъх ъргххххх — изломоти туземецът в отново удари по камъка.
— Изпреварени са в развитието си от телефонни хигиенисти.
— Ъргх, грр грр, гръх! — настоя туземецът, като продължи да блъска по камъка.
— Защо постоянно блъска по камъка? — попита Артър.
— Доколкото разбирам, иска да продължиш играта с него — каза Форд. — Сочи към буквите.
— Навярно пак е написал КРЗЙГРДЪЛДИЪДК, сиромахът. Хиляда пъти му казах, че КРЗЙГРДЪЛДИЪДК се пише само с едно „Г“.
Туземецът пак удари по камъка.
Погледнаха през рамото му.
Очите им щяха да изскочат от орбитите.
Там, сред бъркотията от букви, се виждаха четиринадесет, подредени в права линия.
Те образуваха две думи.
Думите бяха следните:
„ЧЕТИРИДЕСЕТ И ДВЕ“.
— Гррръргх гъх гъх — поясни туземецът и като разпиля гневно буквите, се оттегли под едно дърво и се излегна до колегата си.
Форд и Артър се загледаха след него. После се спогледаха.
— Там наистина ли пишеше това, което ми се стори, че пишеше? — изрекоха и двамата едновременно.
— Да — отговориха и двамата.
— Четиридесет и две — каза Артър.
— Четиридесет и две — каза Форд.
Артър изтича при двамата туземци.
— Какво се опитвате да ни кажете? — изкрещя той. — Какво означава това?
Единият от тях се затъркаля на земята, изрита няколко пъти във въздуха, отново се претърколи и заспа. Другият се покатери на дървото и започна да замеря Форд Префект с диви кестени. Това, което имаха да казват, вече го бяха казали.
— Знаеш ли какво означава това? — попита Форд.
— Не съвсем.
— Четиридесет и две е числото, което Дълбока мисъл обяви за Вечния отговор.
— Да.
— А Земята е компютърът, който Дълбока мисъл конструира и построи, за да изчисли Въпроса на Вечния отговор.
— Това се опитваха да ни внушат.
— И живи организми са били съставна част от него.
— Щом казваш.
— Казвам го. Това означава, че тези питекантропи са органична част от компютърната програма, докато ние с голгафринчънците НЕ СМЕ!
— Но пещерните хора измират и очевидно тяхното място ще бъде заето от голгафринчънците.
— Именно. Сега разбираш ли какво означава това?
— Какво?
— Пълна каша.
Артър се огледа.
— Която на никого не се услажда — забеляза той.
Няколко секунди Форд нищо не можа да измисли.
— И все пак нещо трябва да е излязло от цялата тази работа — каза той накрая, — защото Марвин каза, че е видял Въпроса, закодиран в мозъчните вълни, които ти излъчваш.
— Но…
— Най-вероятно е грешният въпрос или изопачен вариант на правилния. Но все ще ни отведе до някоя следа, ако го научим. Само че не виждам как може да стане това.
Мълчаха унило известно време. Артър седна на земята и започна да скубе тревички, но скоро откри, че това не е занимание, което може да погълне цялото му внимание. В тревички не можеше да вярва, дърветата нищо не му говореха, хълмовете наоколо не бяха нищо друго освен хълмове, а бъдещето му изглеждаше като тунел, през който трябва някак да изпълзи.
Форд се залови да върти копчетата на своя Суб-Ета-Сенс-О-Матик. Той мълчеше. Въздъхна и го прибра.
Артър вдигна от земята едно от камъчетата с изписана върху него буква. Оказа се „О“. Въздъхна и отново го остави долу. Буквата, на която попадна след това, беше „Н“. Двете заедно правеха „НО“. Подхвърли още няколко букви до първите две. Те пък се случиха „Г“, „О“ и „В“ По някакво странно съвпадение думата, която се получи, съвсем точно отразяваше виждането му за нещата в този момент. Взира се в нея известно време.