Ресторант „На края на Вселената“
- Автор: Адамс Дуглас Ноэль
- Серия: Пътеводител на галактическия стопаджия #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Саркис Асланян
- Жанр: Юмористическая фантастика
Электронная книга - «Ресторант „На края на Вселената“». Краткое содержание книги:
Не беше го направил нарочно, беше плод на чиста случайност. Мозъкът му бавно включи на първа скорост.
— Форд — внезапно каза той, — слушай. Ако онзи Въпрос е закодиран в мозъчните ми вълни, но аз не го осъзнавам, значи трябва да е скрит някъде в подсъзнанието ми.
— Да, предполагам.
— А може и да има начин да то измъкнем оттам.
— О, така ли?
— Да, като въведем някакъв произволен компонент и оставим подсъзнанието да го оформи.
— Как например?
— Например като вадя със затворени очи букви от една торба.
Форд скочи на крака.
— Гениално! — каза той.
Измъкна хавлията от чантата си и с няколко изкусно направени възела я превърна в торба.
— Чиста лудост — каза той, — абсолютна глупост. Но ще опитаме, защото е гениална глупост. Хайде, побързай!
Слънцето почтително се скри зад един облак. От небето паднаха няколко тъжни дъждовни капки.
Събраха всички останали букви и ги пуснаха в торбата. След това ги разбъркаха.
— Готово — каза Форд, — затвори си очите. Сега вади. Хайде, хайде, хайде!
Артър затвори очи и пъхна ръка в пълната с камъчета хавлия. Поразклати ги малко, измъкна пет и ги подаде на Форд една по една. Форд постави буквите една до друга в същия ред, в който ги бе получил.
— К — каза той, — О, Л, К, О… Колко!
Премигна.
— Мисля, че става! — каза той.
Артър му бутна още три.
— Щ, Е, С… Щес, О, май че нищо не става — каза Форд.
— Ето още няколко.
— Е, П, О, Л, У… Щесеполу… Страхувам се, че няма смисъл.
Артър измъкна още две букви от торбата. Форд ги нареди по местата им.
— Ч, И, щесеполучи… Ще се получи! — извика Форд. — Става! Невероятно, но наистина става!
— Ето ти още! — Артър вече ги изхвърляше една след друга с трескава бързина.
— А, К, О… — каза Форд — У, М, Н, О, Ж, И, Т, Е… Колко ще се получи, ако умножите… Ш, Е, С, Т… шест… П, О, по, шест по … колко ще се получи, ако умножите шест по… Д, Е, В, Е, Т … шест по девет… — Настъпи кратка пауза — Хайде, дай следващата!
— Ъъъ, повече няма — каза Артър, — това е всичко.
Облегна се назад, силно озадачен.
Още веднъж претършува вързаната в торба хавлия, но повече букви не откри.
— Няма ли други? — попита Форд.
— Нито една.
— Шест по девет. Четиридесет и две.
— Точно така. Това е всичко.
Глава 34
Слънцето отново се показа и засия щастливо над тях. Птичка поде песен. През клоните на дърветата лъхна топъл ветрец, повдигна главиците на цветята и отнесе уханията им из гората. Някакво насекомо мина с бръмчене край тях и отиде да прави това, което насекомите правят късно следобед. Откъм дърветата долетяха игриви гласове, последвани след минута от две момичета, които се спряха от изненада при вида на Форд Префект и Артър Дент — и двамата се търкаляха на земята, измъчвани сякаш от страшни мъки, но в действителност се превиваха от беззвучен смях.
— Не, не си отивайте — извика Форд Префект, като се мъчеше да си поеме дъх, — ей сега ще се оправим.
— Но какво ви има? — попита едното от момичетата, по-високото и по-слабото от двете.
На Голгафринчъм бе работила като младши кадровик, но не си харесваше службата.
Форд пръв се съвзе.
— Моля да ме извините — каза той. — Моят приятел и аз просто размишлявахме върху смисъла на живота. Едно съвсем глупаво занимание.
— О, вие ли сте? — каза момичето. — Малко се поизложихте днес следобед. Отначало бяхте смешен, но после попрекалихте.
— Така ли ви се струва? Всъщност да.
— Но какво целяхте? — попита другото момиче, по-нисичкото, кръглолико момиче, което бе работило като художествен директор на една малка рекламна компания на Голгафринчъм. Каквито и да бяха несгодите на този свят, всяка вечер тя си лягаше искрено благодарна за това, че каквото и да я очаква на другата сутрин, то нямаше да бъдат сто почти еднакви снимки върху оскъдно осветени туби с паста за зъби.
— Какво ли? Нищо. Нищо за нещо — каза Форд весело. — Хайде елате при нас. Аз се казвам Форд, а това е Артър. Тъкмо се канехме известно време нищо да не правим, но можем и да го отложим.
Момичетата ги изгледаха подозрително.
— Аз се казва Агда — каза високата, — а това е Мела.
— Здравейте, Агда, здравейте, Мела — каза Форд.
— А вие говорите ли изобщо? — обърна се Мела към Артър.
— Изобщо да — каза Артър с усмивка, — но не колкото Форд.
— Това е хубаво.
Настъпи кратка пауза.
— Какво искахте да кажете — попита Агда — с това, че имаме само два милиона години? Нищо не разбрах от приказките ви.
— А, това ли — отвърна Форд, — вече няма значение.