Джулия
- Автор: Страуб Питер
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Джулия». Краткое содержание книги:
Плъзна ръце по бедрата си: памук. Носеше памучен панталон. Не си спомняше кога и как се беше облякла. Погледна се и видя, че носеше светла блуза и късо светлокафяво сако. Докосна косата си. Сякаш беше намазана с олио. Гласът не беше на Магнус, а на някакъв човек, който, минавайки, поздравяваше друг.
Четирима млади мъже минаха пред нея със слепнали къдрави коси. Когато се обърнаха да я погледнат, видя покритите им с възпалени пъпки лица, хлътналите им бузи, белязани от смъртта, очите им — като ножчета за бръснене, които режеха парчета в тялото и. Един мъж си проправяше път с решителна крачка и във високото му издадено, плешиво чело, обвито в подобна на пергамент кожа, тя отново видя смъртта. И в побелелите устни на една жена видя смъртта — когато те се отвориха, разкривайки зъбите й. И тя видя, че те бяха мъртви, всички тези, които минаваха пред нея сред врявата от гласове и коли. Нощта ги беше завладяла всички.
Лъщящи като кости чела, скелети от чадъри срещу почти невидимото небе и размитожълтия фон, който разстилаха фенерите и фаровете на колите — това беше светът от нейните сънища.
Джулия направи усилие да се държи изправена на краката си. Малко движение щеше да излекува тези ужасни кръгове, които играеха пред очите й. Младите хора, които вече бяха отминали, станаха най-обикновени младежи; минаващите мъже и жени бяха просто уморени от работния ден и от ходенето. При мисълта, че нейното малко сако с цвят на препечен хляб струваше сигурно половината от заплатата на който и да е от тези минувачи, сърцето й се сви. Познато усещане, ехо от предишната й личност. Магнус я беше накарал да си го купи. А може би й го е купил той с нейните пари. След толкова години това не би променило много нещо, но би предпочела да го е купил той. Материалните придобивки бяха срамни. В такъв случай защо бе купила къщата?
Тя е била избрана. В това се състоеше последната тайна.
Една крачка. Още една. Придърпа сакото си и изправи гръб. Никой в цялата тази движеща се тълпа не я гледаше. Джулия тръгна напред с по-сигурна стъпка и видя, че беше на повече от половината път от Кенсингтън Чърч Стрийт. Въпреки че беше по-дълъг, това бе един от маршрутите, по които да стигне в Нотинг Хил. Спря за момент и се чудеше дали нямаше да направи по-добре, ако се върне и поеме по алеята край парка на север, която стигаше точно до Холанд Парк Авеню, после реши да продължи, като направи само един завой. Необичайната хладина щеше да проясни мислите й. Продължи да върви. Мина покрай „У. Х. Смит“, един магазин за спиртни напитки, някакъв бутик за дрехи, в който манекените протягаха ръце, сякаш се вайкаха.
Изведнъж се видя в една витрина и като не можеше да отмести погледа си, ускори крачка. Лицето й беше безформена и белезникава маса с тъмни сенки под очите: беше лице на някоя от пансионерките в Бредлендс Клиник, лице на изплашено, затворено в клетка животно. В този момент видя как щеше да изглежда, когато остарее. После се изтръгна от това видение и почти затича, като чантата й я удряше отстрани.
Едно познато лице в редицата от чакащи автобуси хора я накара да забави ход. Възрастната жена с дългата, черна рокля още не я беше видяла. Джулия се обърна с гръб към редицата, обзета от инстинктивното желание да избяга… Все пак възможно беше и да се е излъгала. Направи няколко крачки отстрани, отстъпи, после се осмели да се обърне. Продълговатото й тясно лице (сега в профил към нея), с волева брадичка и няколко кичура бяла коса, излезли изпод шапката и. Беше мис Пинър.
Първата й реакция беше чувство на паника. Може би не искаше да знае какво беше видяла старата жена в огледалото през онази зловеща вечер, може би дори го знаеше вече.
Но любопитството й надделя. И освен това нямаше да започне да бяга от мис Пинър. Да вземе някакво решение означаваше да излезе от света на Оливия, защото всички тези уморени хора, които чакаха автобуса, бяха напълно нормални. Пропусна да минат двама-трима души, после пресече черния, лъскав тротоар и за да привлече вниманието на старата жена, я потупа по рамото. Извика я също по име и видя, че гласът й беше съвсем спокоен и звучен.
— Какво? Какво има? — Изтръгната от мислите си, старата жена обърна към Джулия сините си очи на директорка на училище.
Тя не ме позна — помисли си Джулия.
— Извинете — започна тя и видя, че мис Пинър прояви внимание, като че ли очакваше да я попитат за нещо. — Изненадана съм, че ви виждам тук, мис Пинър — каза най-накрая Джулия.