Джулия
- Автор: Страуб Питер
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Джулия». Краткое содержание книги:
Джулия също смени посоката. Едва държеше очите си отворени и единственото й желание беше да се прибере вкъщи.
Върна се назад и беше изминала половината път, когато парещите й крака отказаха да я отнесат по-надалеч. На няколко крачки имаше пейка. Стигна до нея, накуцвайки, и се отпусна с въздишка. Един мъж, облечен в черен шлифер с вдигната яка дойде и седна до нея като опря крака си в нейния. Започна да го отърква много леко. Джулия го погледна, като се надяваше, че това ще го накара да си тръгне, и видя, по-скоро й се стори, че мъжът няма устни. Сякаш цялата плът между носа и брадичката беше отрязана. Между тях имаше само крещящо бели зъби, непрекъснато подигравателно подхилкване на твърди зъби и почернели венци. Страх я беше да го погледне отново, но бе твърде уморена, за да тръгне. Сви се в себе си, с вторачени напред очи, без да вижда нищо. Той също се загърна в черния си шлифер с вдигната яка и се загледа право в себе си. Кракът му беше все така допрян до нейния, но я докосваше едва-едва с финия, черен плат на панталона. След доста дълго време (стори й се, че беше минал час) мъжът промени положението си. Тя го погледна скришом и видя, че всъщност лицето му беше съвсем нормално, по-скоро закръглено и с дебели устни. Усети, че беше задържала дъха си и вдиша шумно. Мъжът отново притисна крака си до нейния, но това беше само един най-обикновен мъж и тя се отдръпна на другия край на пейката, като се престори, че търси нещо на земята, за да не го обиди. След малко той си тръгна и остави на пейката след себе си един брой на „Ивнинг Стандарт“. Джулия машинално взе вестника и се прибра вкъщи с автоматична походка. От Холанд Парк идваха шум и викове.
Къщата трептеше от топлина и от мълчаливо очакване. Всички светлини бяха ярко запалени. Джулия мина през стаите, които й се сториха мъртви и чужди, без да имат нищо общо с нея. Не чу нищо от познатите шумове, никакъв отзвук от Ръдж, никакъв знак за присъствието на духовете им. Докато сядаше уморена върху познатото канапе на МакКлинтъкови, Джулия помисли, че Оливия сигурно се е оттеглила, оставяйки я завинаги затворничка в нейния свят. Тя разбра, че в това беше силата на злото — тази абсолютна липса на надежда, този привкус на неуспех и на неморалност. За миг видя отново бедняка от Креморн Роуд как диво тъпче кучето в торбата. Злото се оформяше от натрупването на подобни отвратителни моменти на отвращение и отчаяние.
Наклони глава назад и затвори очи, като отхвърли наполовина оформилата се картина, заплашваща да завладее съзнанието й.
Джулия погледна вестника, който бе взела от пейката, само и само да мисли за друго. Малко по-късно може би щеше да има достатъчно енергия, за да се изправи пред стълбите и пред стаята си. Тогава си спомни за разрушителния си пристъп в черната баня на първия етаж — стените от сив гипс, подобни на мъртвешка кожа, и отблясъците от счупени стъкла във всички ъгли. И сред тази бъркотия присъствието на Оливия беше по-ясно от всякога. Не можеше да понесе да види това, не сега.
Джулия прегледа заглавията. Всичко и се струваше толкова далечно и без значение. Прочете имена на политици, погледна снимките им: съвсем точно си спомняше кои бяха те. Те нямаха нищо общо с нея, нито с Оливия Ръдж. Защо изобщо четеше? Това беше първият нов вестник, който четеше от седмици насам. Усети, че атмосферата в къщата става по-напрегната и обърна страницата.
Долу на четвърта страница видя малко каре. Пол Уинтър бе удостоен само с тези няколко реда:
СИН НА ГЕНЕРАЛ, НАМЕРЕН МЪРТЪВ В ЧЕЛСИ. Капитан Пол Уинтър, 36 годишен, син на генерал Мартин Сомил Уинтър, заместник на Монтгомери в Ел Аламейн, беше намерен мъртъв тази сутрин от един приятел в малкия му апартамент на Стадиум Стрийт, СВ10. Капитан Уинтър, който от няколко години бе напуснал армията, бил намушкан многократно с кама или с нож. Малко след намирането на трупа, генерал Уинтър бил информиран за смъртта на сина му. От дълги години двамата били скъсали всякакви отношения. Капитанът беше ерген.
Джулия веднага помисли за Дейвид Суифт: трябваше да бъде предупреден. Докато, зашеметена, отиваше към телефона, чу накъсан остър смях — детски, весел, неудържим смях. „Млъкни, млъкни, млъкни“ — извика Джулия, като едновременно си казваше, че такъв невинен звук не би могъл да бъде произведен от Оливия Ръдж. Това беше веселият, свободен смях на съвсем малко дете.
Откъде ли идваше? Сякаш изпълваше цялата къща, звучеше едновременно от всички страни. Джулия се спря неподвижна и затаи дъх. Да, идваше откъм кухнята, зад кухнята. Сега знаеше откъде. Ако не беше счупила черните огледала, щеше да идва отгоре. Забрави, че искаше да се обади на Дейвид Суифт и изтича към банята.