Джулия
- Автор: Страуб Питер
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Джулия». Краткое содержание книги:
Мисис Флъд се обърна настрани, отказвайки да говори повече.
— Говорете ми — помоли Джулия.
Безцветното, тежко лице на старата жена отново се обърна към Джулия.
— Тя ще подчини вашите приятели.
После тичаше в един безкраен тунел и знаеше, че това подземие не води до никъде. Колкото повече напредваше и слизаше по-надолу, той се стесняваше. В края му бяха Марк, долината в Ню Хемпшир, мирът… но тя знаеше, че след дългото бягане щеше да намери само една черна дупка. В ушите й отекна пресипналият астматичен смях на Хедър Ръдж.
Като се събуди, смехът още ехтеше около нея и се смесваше с другите шумове на къщата. Кърпата бе изтръгната от китката й и чаршафът беше на червени петна. За миг почувства като на сън, че Оливия Ръдж не беше далече — точно на границата на зрителното й поле и чакаше удобния момент, за да се покаже. Това нямаше да закъснее. Тогава си спомни последните думи на мисис Флъд. Като се опитваше да даде ясна насока на съзнанието си, все още в плен на съня, Джулия се изправи с натежала глава и уви китката си в единия край на чаршафа. Погледна към прозореца и видя, че слаб, фин дъждец падаше от размазано сивото небе. Глътка свеж въздух влезе през отворения прозорец, но веднага се превърна в пара от топлината в стаята. Джулия за пръв път усети топлата животинска миризма, която цареше тук — като в клетка с лъвове.
Отхвърли чаршафа, който я дразнеше, стана и погледна часовника си: осем часа, беше спала през целия ден. Вашите приятели. Марк, най-скъпият й приятел, беше в опасност. Устата й се напълни с прах. Като погледна към гардероба видя отново изтърбушените кукли. Отдалечи се от леглото, залитайки. Почувства как гъстата кръв започна отново да се стича надолу по ръката й и залепи няколко хартиени кърпички „Клинекс“ върху раната, която започваше болезнено да пулсира. След като облече пеньоара си, закопча десния маншет, за да придържа кърпичките на място и слезе да се обади на Марк.
Оливия беше като отвързана; Оливия беше способна да подчини всеки, когото пожелаеше. Не можеш да се отървеш от нея. Тя търси отмъщение — беше казала Хедър Ръдж. Отмъщение.
Телефонът иззвъня у Марк десетина пъти без отговор. Трябваше да отиде у тях.
И сега се изкачваше по Кенсингтън Хай Стрийт, без да вижда какво става около нея. Беше изгубила някъде по пътя хартиения тампон. На ръката си, кръвта беше започнала отново да тече и бе напоила маншета на блузата й. Между тъмносивото небе и почернелите от дъжда улици, фенерите вече бяха запалени и хвърляха лимоненожълта светлина върху тълпата, която се стичаше около Джулия. От време навреме някоя вълна от безразлични хора, които едва я забелязваха, я караше да отстъпи няколко крачки, блъскана от едно рамо към друго. Тя разглеждаше лицата на всички минувачи, надявайки се да открие Марк, и виждаше само — или поне така и се струваше — гримаси и присмехулни усмивки. Джулия разбра, че тези хора я мислеха за пияна. За първи път приспивателните й оказаха такова въздействие. Може би не ядеше достатъчно. Но само при мисълта за храна — някакво мазно, сивкавочервено парче месо — и се повдигаше.
Пред очите й се спусна матово перде и изтри раздвижената тълпа и джунглата от коли. Заслепена, Джулия залитна и падна върху една стена от грапав камък. За известно време, докато минувачите ожулваха лактите и коленете й и ходеха по краката й, тя напълно изгуби представа за себе си и за това, което я заобикаляше. Тази вълна от световъртеж и повдигане беше в известен смисъл почти облекчение, защото снемаше от нея отговорността, и тя се отпусна изцяло, забравяйки защо се намира на улицата и къде отива. Подслони се в спомена за мисис Флъд на покрива, седнала на разклатения стол. Вашите приятели. После безкрайното бягане в стесняващия се тунел. Кейт беше най-близката и приятелка. В тази точка на нейните мисли, съзнанието й спря като кон, който отказва да прескочи препятствието.
Отвори очи сред обагрения в разяждащо жълто мрак. Сега живея в нейния свят — каза си тя. Скоро ще я видя отново. Знам почти всичко. Двете жени — всяка в своя затвор, и двамата разорени мъже й бяха разкрили почти всичко, което искаше да знае, а за да разбере останалото трябваше да си проправи път в света на Оливия Ръдж. Мъжете минаваха като животни, връхлитаха безпощадно и всеки от тях виждаше свитата жена, опряна на фасадата на една банка. Много високо горе една тънка, червена нишка — един крясък — отделяше небето.
Мъжете я проследяваха с очи. Тя чуваше смеха, усещаше желанието, което ги стимулираше. (Какъв ли вид имам — попита се тя) и техните лица се превърнаха в животински маски — на глигани, на бикове, на диви кучета. Муцуните им бяха с настръхнали косми, краката им — с копита, които изтърбушваха земята. Под жълтата светлина на фенерите, цветът на лицата им беше нездрав и тъмен. Стори й се, че различи ръмженето на Магнус сред глъчката от гласове и се изправи като опарена. Съзнанието й се раздвижи подобно на парче плат, развято от вятъра.