Джулия

Тя си помисли за крал Кофетуа — онзи от картината с младата просякиня със застинало в любов лице. Марк. В безопасност ли е той? Беше и се обадил точно, след като усмихнатият призрак на момичето изчезна от огледалото.

— Вземи хапчета и си легни — каза той. — Имаш ли нещо?

— Да. Хапчета ли? Да.

— Трябва ти почивка. Вземи две-три хапчета и поспи. Ще ти се отрази добре.

— Трябва да те видя. Аз съм в опасност. Както каза мисис Флъд. Наистина Марк.

— Слушай, Джулия. Духовете не убиват. Опасността идва единствено от Магнус, а ти живееш далече от него. Джулия, любов моя, ти си изтощена. Заключи вратата и вземи нещо да те приспи до довечера.

— Имам нужда от теб, Марк. Тя ме желае.

— Сигурно не по-малко от мен — каза той, смеейки се. — Тази вечер ще те видя, не знам точно в колко часа.

— Спаси ме.

Беше ли казала „спаси ме“? Може би си беше въобразила целия разговор. Освен че беше глътнала двете хапчета, което я накара да си спомни болницата и да потрепери, тя си спомняше ясно само как изтича на първия етаж и замеря пет пъти, десет пъти с камъка с розови жилки стените на банята, докато всички черни огледала се изпочупиха, изпращайки отблясъци във всички посоки. После кракът й се подхлъзна на едно триъгълно парче стъкло и тя падна, като сряза китката си. Почувства съвсем слаба болка. Сега вече тя няма да може да влезе там — помисли си, като не обръщаше внимание на кръвта, която пълнеше шепата й. Гипсовите стени бяха слепи и по тях черни пирони, на някои от които още висяха парчета стъкло, образуваха нещо като графика. Върху мокета в банята бяха разпилени късчета стъкло, които отразяваха меката светлина от тавана. Имаше също по дъното на ваната и мивката. Почувства топлата кръв да се стича по босите й крака, грабна една кърпа и я уви около китката си. В ръката й се бяха забили частици стъкло. После глътна двете хапчета и като премина трите или четирите метра, осеяни със счупени стъкла, отиде в стаята си.