Джулия

— Скоро ли?

— Да.

— Ти също си видяла Кейт! — Кръвта се бе качила на лицето му.

— Не, но ако ви бях слушала достатъчно дълго време, теб и Джулия, това би могло да ми се случи. Видях — или така мисля — нещо много по-обикновено.

— Какво? — Магнус сякаш се бе издул, бе станал по-голям и Лили я хвана малко страх от него, но усещането беше прелестно.

— Всъщност въобразих си, че виждам мисис Флъд — каза тя и Магнус отново се отпусна на стола. — Това просто показва до каква степен трябва да внимаваме, да не се оставяме да бъдем повлияни от халюцинациите на Джулия.

— Но ако тя е права? И ако аз наистина имам право, ако това не се дължи чисто и просто на свръх умора?

Но от тонът му Лили разбра, че в действителност той не го вярва.

— В такъв случая мисля, че ние всички бихме били в опасност. Веднъж на свобода, всеки отмъстителен и разрушителен призрак черпи сили от собствените си злодеяния. Дори би могъл да успее да контролира някой достатъчно слаб дух, за да се разтвори към него. Но тези случаи са много редки. Не повече от един за цял век. По-голямата част от това, което наричаме „зло“, се дължи на липсата на въображение.

— Повечето от убийците са много нещастни хора. Аз съм защитавал няколко такива, за които би могло по-скоро да се каже, че убийството „им се е случило“, а не, че са го извършили.

— Точно така — съгласи се Лили. — И мисля можем да отхвърлим предположението, че се отнася за истинско появяване.

— В такъв случай какво видях на прозореца? И какво почувствах в къщата?

— Видял си и си почувствал собствения си страх. След като подобно нещо може да се случи на толкова стабилен мъж като моя брат, мисля, че е време да се сложи ред в цялата тази история. Не трябваше никога да представям мисис Флъд на Джулия. Не трябваше да позволяваме на Джулия — нито ти, нито аз — да се оставя на болезненото си въображение относно смъртта на Кейт.