Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
Стотината каменни къщи на Големите хора в село Брее се гушеха над пътя, в подножието на хълма и прозорчетата им гледаха на запад. От склона започваше дълбок ров с яка ограда от вътрешната страна, описваше полукръг и се връщаше към стръмнините. Пътят минаваше над рова, но на това място в укреплението се врязваше тежка порта. Още една порта имаше откъм южния край, където Пътят напускаше селото. Вечер вратите се затваряха, но отвътре имаше малки заслони за стражниците.
Там, където Пътят завиваше надясно покрай подножието на хълма, се издигаше голяма странноприемница. Изградена бе в стари времена, когато пътищата са били много по-оживени. Защото Брее се намираше на отколешен кръстопът — досами рова, на запад от селото, Източният път се пресичаше с друг древен път, по който някога бяха минавали върволици от хора и други пътници. В Източната околия още употребяваха поговорката „Странно като новини от Брее“ — спомен от ония Дни, когато в странноприемницата можеха да се чуят новини от север, юг и изток и когато хобитите от Графството често ходеха да ги слушат. Но Северните области отдавна пустееха и сега пътят към тях рядко се използваше. Трева бе израснала по него и в Брее го наричаха Зеления път.
Странноприемницата обаче все още си стоеше на мястото и нейният стопанин бе важна личност. Мало и голямо от четирите села се упътваше към този дом, ако нямаше какво да прави, ако искаше да побъбри или да послуша. Тук спираха да починат Скиталците, разните бродници и ония пътници (предимно джуджета), които все още се движеха по Източния път към Планините и обратно.
Вече бе тъмно и белите звезди огряваха небосклона, когато Фродо и спътниците му най-после пресякоха Зеления път и наближиха селото. Завариха Западната порта затворена, но оттатък, на прага на заслона седеше човек. Той изтича за фенер и с изненада ги огледа през оградата.
— Що щете тук и откъде идвате? — троснато запита той.
— Тръгнали сме за тукашния хан — отвърна Фродо. — Пътуваме на изток и не можем да продължим тази вечер.
— Хобити! Четирима хобити! И отгоре на всичко от Графството, ако се съди по речта им — тихичко си промърмори стражникът.
Известно време той ги гледа мрачно, после бавно открехна портата и ги пусна да минат.
— Ние тук не виждаме често хобити от Графството да яздят нощем по Пътя — продължи пазачът, когато спряха за малко край вратата на заслона. — Да прощавате за любопитството, ама каква работа ви води на изток от Брее? И мога ли да запитам за имената ви?
— И имената, и работата са си наши и не е тук мястото да ги обсъждаме — отвърна Фродо, който не хареса нито вида, нито тона на непознатия.
— Вярно, то си е ваша работа — каза човекът. — Обаче моята работа е да задавам въпроси, щом се мръкне.
— Ние сме хобити от Фуков край и ни е хрумнало да пътуваме и да отседнем в тукашната странноприемница — намеси се Мери. — Аз съм господин Брендифук. Стига ли ви това? Бях чувал, че в Брее са по-любезни към пътниците.
— Добре де, добре! — рече стражникът. — Не исках да ви засегна. Но може да откриете, че тъдява и други освен стария Хари задават въпроси още на портата. Подозрителен народ се навърта насам. Ако отивате в „Понито“, ще видите, че не сте единствените гости.
Той им пожела лека нощ и разговорът секна, но в светлината на фенера Фродо забеляза, че човекът продължава да ги оглежда любопитно. С облекчение чу как портата издрънча зад тях, докато потегляха. Запита се защо стражникът е толкова подозрителен и дали някой не е разпитвал за група хобити. Може би Гандалф? Нищо чудно да бе пристигнал, докато те се бавеха из Гората и Ридовете, но нещо в гласа и вида на стражника бе разбудило тревогата му.
Пазачът дълго гледа подир хобитите, после се прибра в заслона. Щом обърна гръб, една тъмна фигура пъргаво прескочи оградата и потъна в сенките на селската улица.
Хобитите се изкачиха по лекия наклон покрай няколко самотни къщи и спряха пред странноприемницата. Сградите им се струваха огромни и чудати. Сам се загледа към многобройните прозорци на триетажната странноприемница и сърцето му изтръпна. Очаквал бе да срещне великани, засланящи дърветата, или други, още по-страховити създания, но за момента напълно му стигаше първата среща с хората и високите им къщи. Това дори бе прекалено много за мрачния край на един тежък ден. Из въображението му се мярнаха оседлани черни коне в сенките на двора и Черни конници, надничащи от тъмните прозорци на горните етажи.