Само напред
- Автор: Смит Майкл Маршалл
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кремена Йорданова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Само напред». Краткое содержание книги:
Тук световете на реалността, бъдещето и сънищата съществуват паралелно. А главният герой Старк е един от малцината, способни да преминават техните граници. Той трябва да открие отвлечения висш служител Фел Окланд сред непознатите и странни общества на града, въоръжен единствено със своя ум и забележителното си чувство за хумор. Това е началото на едно зашеметяващо преследване, изпълнено с объркващи ходове и напрежение.
На романа „Само напред“ могат да се дадат много определения — фантастика, фентъзи, хорър, черна комедия… Важното е, че той заслужава вниманието на всеки, който обича фантастиката.
Беше високо трийсет фута. Галопираше с маниера на кон, само че влудяващо бавно. Нямаше кожа, само извити червени мускули, които се триеха един в друг, разтягаха се, свиваха се, разделяха се и се прибираха. Изглеждаше сякаш има ездач, ала нямаше. Само капеща червена форма на гърба, форма, която се кривеше и плюеше. Гризящите останки на някой, който те е наранил, когато си бил твърде малък, за да можеш да запомниш. Мъжът в парка или вторият баща, портиерът или потният чичо, размазани и мъртви. Мъртви, но все още движещи се, растящи, кривящи се, полудели от смъртта. Тътенът им изгаря мозъка ти, овъглява стената, която си издигнал срещу спомена за нещастието.
Нещо лошо.
Наведох се, сграбчих Окланд за якето, изправих го на крака и го помъкнах с мен отново. Хвърлих последните си сили да се махнем оттам. Пред нас замъкът светеше, все още недостижим. Отзад шумът не се усилваше, макар и да ни доближаваше. Опитах да се концентрирам върху светлината отпред. Опитах да си внуша, че ни тегли към себе си, опитах да въвлека и Окланд в този поток. Замъкът примигна и отскочи сто ярда назад. Продължихме да бягаме. Той отново примигна и се отдалечи. И така няколко пъти. Ставаше все по-далечен, колкото и да драпах напред. Обувките ми потъваха в дълбоката сива кал. Все по-трудно ставаше да движа краката си с калните буци, полепнали по подметките ми. Светлините на замъка подскачаха все по-надалеч. Бяха на миля, на две, на сто мили далеч.
Окопитих се и погледнах отново назад. Чудовището бе по-близо, съвсем близо, а ние никъде не стигахме. Вече трийсет секунди пред нас стоеше един и същи храст. Колкото и да бързах, ние не се придвижвахме.
Сега когато замъкът бе на хиляда мили от нас, светлините изгаснаха.
— Окланд! — изкрещях в ухото му. Все още го влачех напред. Той само измърмори нещо. Тежеше ми все повече с всяка стъпка. Клетка по клетка аленото по лицето му се разливаше и заемаше все по-значителна част от него. Отново му изкрещях и го ударих по лицето с всички сили.
— Не беше моя вината! — изпищя той. Думите прорязаха брътвежа му. — Не мога да й помогна!
— Окланд! Трябва да тръгнем в обратната посока!
— НЕ!
— Да, налага се. Довери ми се.
— Не мога!
— Трябва. Трябва да посрещнем това или то ще те обсеби.
— Не!
Той плачеше. Сълзите мокреха лицето му. Не исках да го правя, но знаех, че трябва.
— Да! — заковах на място, освободих се от него и се обърнах. Изведнъж шумът се усили. Нещо дращеше и стържеше като с метал върху стъкло. Или все едно треперещи ръце сваляха цип с отчаяна, колеблива бързина. Отново видях чудовището и почти без да усетя, се хвърлих нагоре. Опитах да обърна Окланд, но той бе силен в страха си, непоклатим като скала. Чудовището изрева. Кръв шурна от носа ми към земята.
— Обърни се, Окланд, по дяволите! — изкрещях му аз. — Обърни се!
Всеки човек си има особена сила, която се появява, когато няма алтернатива. Насочих силата си към Окланд, изправих го с една ръка. Изкрещях му да погледне, но той стискаше упорито клепачи, а ръцете му закриваха лицето. Спуснах се към него и извих ръцете му зад гърба. През това време чудовището изгори лицето ми с близостта и вонята си. Затворих очи и отворих насила тези на Окланд.
— ВИЖ ГО!
Тишина. Отворих очи. Нямаше го.
Пред мен стоеше Окланд, с ръце върху лицето си и плачеше. Едва го видях, защото бе абсолютен мрак. Светлината си беше отишла с чудовището. Окланд ме отблъсна, когато посегнах да докосна рамото му. Отдалечих се на ярд. Отпуснах глава, поех си въздух. Изведнъж осъзнах как ме боляха мускулите, как бях плувнал в пот, как треперех. Колко ми се искаше да видя мама.
Обърнах се и погледнах замъка. Беше само на четиристотин ярда. Фенерите светеха и препращаха лъчи по колоната. Главата ми се люшна назад и се взрях в тъмното небе, докъдето стигаше светлината.
Окланд се бе вкаменил като статуя. Задушаваше се от ридания. Нищо не можех да направя за него в момента.
Кажете си мнението за тютюнопушенето — че е лошо за здравето, че убива хората. Знам тези неща. Всичко, което мога да кажа е, че понякога те не изглеждат особено важни. Ако не бях пушач, този миг би бил подходящ да стана. А откъде, по дяволите, бих могъл да си купя цигари?
Четиринадесет
След пет минути най-лошата част от бурята бе преминала. Окланд все така си стоеше с гръб към мен, но не толкова вдървен. Беше се посъвзел. Постави ръце на хълбоците си и се приведе. Главата му клюмна. Запалих нова цигара с фаса от предната. Искаше ми се да изпуша някоя, която да е дълга поне ярд.