Наследникът на Империята
- Автор: Зан Тимъти
- Серия: Star Wars #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Молев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Наследникът на Империята». Краткое содержание книги:
— Не ме гледай така стреснато — смъмри го тя с усмивка. — Някои от нас хората знаят по нещо за културата на уукитата. Все пак не всички сме невежи диваци.
Той я изгледа втренчено и след това със смях се обърна към контролното табло. Пред тях, малко вдясно, се бе появила голяма група от най-високите дървета урошур. Чубака обърна „Дамата на късмета“ към тях и след няколко минути бяха достатъчно близо, за да може Лея да види мрежата от въжета и тънки клони, които ги свързваха малко над облаците. Чубака започна да кръжи с кораба наоколо, като постепенно стесняваше радиуса и с едно-единствено леко изръмжаване за предупреждение се спусна рязко надолу в облаците.
Лея стисна зъби. Никога не си беше падала по сляпото летене, особено в район, пълен с препятствия с размерите на дърветата урошури. Но още преди „Дамата на късмета“ да потъне изцяло в плътната бяла мъгла, вече бяха изскочили от нея. Точно под тях имаше още един слой облаци. Чубака се гмурна и след секунди излезе и от него.
Лея рязко си пое въздух. Заел пропастта между няколко огромни дървета, буквално увиснал във въздуха, пред тях се простираше истински град.
Това не бяха скупчени на едно място първобитни колиби с огнища като дървесните жилища на еуоките в Ендор. Градът беше истински и се простираше на повече от един квадратен километър площ. Дори от това разстояние можеше да види, че сградите са големи и сложни, някои на два и дори на три етажа, с прави и обмислено прокарани между тях улици. Огромните стволове на дърветата стърчаха високо, на някои места дори минаваха през града и създаваха илюзията за гигантски кафяви колони, на които се държеше покривът от облаци. Градът бе заобиколен отвред с разноцветни блестящи лъчи.
Чубака измърмори нещо въпросително.
— Не, никога не съм виждала холоси на населено място на уукита — прошепна тя. — Явно загубата е изцяло моя.
Сега вече се приближиха достатъчно близо, за да види, че наоколо няма нишо подобно на колоната, която бе очаквала да поддържа града. Ако трябваше да бъде искрена, не се виждаше абсолютно никаква подпора. Нима целият град се държеше на агравитационни полета?
„Дамата на късмета“ леко се наклони на дясно. Точно пред тях в края на града и малко над него имаше кръгла платформа, обградена със светлинки за приземяване. Платформата изглеждаше така, сякаш бе част от дървото, и на Лея й бяха необходими няколко секунди, за да разбере, че това е остатък от огромен клон, отрязан хоризонтално близо до ствола. Това си беше технически подвиг. Лея разсеяно се запита как ли са успели да се отърват от остатъка от клона.
Платформата не изглеждаше достатъчно голяма да приеме кораб като „Дамата на късмета“, но един бърз поглед назад към града й показа, че привидно малките размери се дължаха на зрителната измама от огромните дървета. Чубака приземи кораба на обгореното дърво и стана ясно, че платформата може лесно да поеме не само „Дамата на късмета“, но и истински товарни кораби. Или имперски щурмови кръстосвачи. Лея реши, че може би не трябва да се задълбава много-много върху обстоятелствата около построяването й.
Очакваше уукитата да изпратят делегация за посрещането и се оказа, че е наполовина права. Чубака спусна стълбичката на кораба и две от огромните създания се приближиха към „Дамата на късмета“, неразличими един от друг за неопитното й око освен може би по малката разлика във височината и забележимо различните бели портупеи, които се спускаха по диагонал през кафявата козина от раменете до кръста. По-високият, чийто портупей бе от жълто-кафеникава кожа със златни нишки, направи крачка напред, когато Лея заслиза по стълбата. Тя тръгна към него, използвайки всички познати й джедайски техники за отпускане, и се молеше да не бъде толкова мъчително. Беше й достатъчно трудно да разбира Чубака, а той живееше сред хората от десетилетия. На тукашно ууки, говорещо на местния диалект, сигурно нищо нямаше да му се разбира. Високото ууки кимна леко и отвори уста. Лея напрегна всички сили, за да го разбере, но…
— Аз теб, Леяорганасоло, те приветствам — изръмжа уукито. — Руукроро те поздравява с добре дошла.
Лея, зяпнала от почуда, успя бързо да отговори: — Ъъъ… благодаря. Ммм… поласкана съм, че съм тук.
— Както и ние от твоето присъствие — изръмжа учтиво той. — Аз съм Ралрахин, но може би ще е по-лесно за теб да ме наричаш Ралра.
— За мен е чест да се запозная с теб — кимна Лея, все още леко замаяна.
Като се изключеше странното удължаване на някои звуци, говорът на Ралра бе напълно разбираем. Сякаш изведнъж бе изчезнал онзи неразбираем ропот на речта на уукитата, с който напразно се бе опитвала да се пребори. Усети как в лицето й нахлу кръв, надяваше се, че изненадата й не е проличала. Явно не беше. До нея Чубака тихо изръмжа.